Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Облаци няма. Облаци не се виждат — говореше тя разсеяно, като все гледаше към писалището. — Не вярвам да вали… Няма да вали…

Мъглов пишеше. Един господин, изконтен, млад, влезе, но се спря още на вратата и само селянинът, който все привърташе калпака в ръцете си, го видя. Той позна, че е околийският началник, и нищо не каза. Усмихнат, влезналият огледа от вратата цялото писалище, след туй се обади, поздрави любезно Емилия, доде близо до Мъглов и му пришепна на ухото:

— Оня, докторът — околийският началник натърти подигравателно гласа си и показа с глава към писалището на Радков, — и той заминава из селата по агитация.

— Как тъй? Сега го видях. Отде знаеш че заминава?

— Зная аз. Заминава, туй е сигурно.

— Значи — каза Мъглов, — ще се срещнем на бойното поле.

— Нищо няма да направи. Аз съм пратил хора да подготвят нашите събрания. И аз ще замина.

Началникът седна близо до Мъглов и взе да му шепне нещо съвсем ниско. Мъглов свърши заявлението. Селянинът плати и си отиде. На улицата се чуха звънци и пред писалището се спря файтон.

— Ето нашия файтон — каза Мъглов, като погледна часовника си. — Кольо е точен като англичанин.

Емилия изскочи навън, като все приказваше, и се качи. Мъглов прибра книжата си, заключи чекмеджето на масата си, касата, спусна ролетките, като ги заключи, заключи най-после вратата, а ключовете, цяла връзка, вързана на верижка, ги тури отзад в джеба си. След туй и той се качи на файтона.

— Карай, Кольо! — заповяда той.

Файтонът потегли, звънчетата зазвъниха. Околийският началник козируваше и се кланяше. Мъглов строго гледаше пред себе си, но Емилия, зарадвана, усмихната, можа още веднъж да хвърли поглед към прозореца на съседното писалище. Там пак се мярна бръснатото младежко лице. Файтонът затрополи надолу по калдъръма.

В същия тоя ден в Мусу-бей, още от сутринта, се виждаше да ходи от двор в двор старшият полицейски стражар Батешков, нисък, черен, много войнствен, придружен от още един стражар. На селяните, които намираше на двора, в обора или в къщи, той казваше със смях, с приятелско потупване по гърба, че днес, след малко, ще пристигне „бай Стоян Мъглов“ и, както са слушали толкова агитатори досега, нека излязат и поне от любопитство да чуят и него. Нямаше що, селяните оставиха греблата, лопатите и наизлязоха. И тъй като не се знаеше кога точно ще пристигне Мъглов, те се спряха на купчини по ъглите на мегдана, около чешмата, и взеха да си приказват. Батешков и стражарят слязоха към долния край на селото, за да дочакат Мъглов.

Изведнъж отгоре, откъм Каралии, задрънка каруца, доде пред кръчмата и спря. Слезе Гороломов. От два седмици той ходеше из селата по агитация, беше поотслабнал, почернял, имаше разни драсканици и белези по лицето, но изглеждаше уверен в себе си, занят, бърз. С един-два скока той изкачи стълбите на кръчмата и надникна от вратата: вътре десетина души се караха. Гороломов ги изгледа, не остана, както се вижда, доволен и се дръпна назад. От чардака той видя пръснатите по мегдана купчини селяни. Десният му крак затрепера, което винаги ставаше у него, когато усетеше нужда да държи реч. Той слезе от чардака и тръгна към чешмата. „Питат ме — мислеше си той — как ще спечеля изборите. Едно средство знам аз: речи, речи, речи! Ето, хора, колкото искаш, достатъчно е само да се съберат.“

Като доде до чешмата, Гороломов веднага, като да постъпваше по предварително изработен план, качи се на коритото, от коритото на каменната стена, от стената горе на плочата, която беше над чешмата. Като се изправи там, висок, с брада, единият крак напред, ръката на хълбока, приличаше на статуята на някой паметник. Оттам, от високото, той, нетърпелив, намръщен, махна с ръка на селяните да додат.

Но селяните не додоха. Като видяха най-напред Гороломов да се катери по чешмата, те се зачудиха и чакаха да видят какво ще прави. Мина им през ума да не е някой инженер и да не искат да поправят нещо чешмата, т.е. да я развалят, и това ги ядоса. Когато Гороломов взе да им маха с ръка, тях ги досмеша и го взеха за луд.

Но и Гороломов се ядоса. Яд го беше не само че селяните не дохождаха, но и че някои, също като турци, лениво бяха пъхнали ръце в джобовете си и поглеждаха, без да се мръднат. Гороломов махна пак веднъж-дваж и когато тури ръката си отзад на хълбока, похвана, без да иска, револвера в задния си джоб. Това го подсети нещо и тъй като селяните все не идеха, той извади револвера си и — дан! дан! дан! — даде няколко изстрела във въздуха.