Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Мъчно е… Министра… Като му намалят сега две-три години, после… Аз ще видя… Изборите идат, ти…

Селянинът беше турил ръка на сърцето си, слушаше и клатеше глава:

— Тъй, тъй… Тъй, бай Стоене… тъй, тъй…

Мъглов го остави да си иде, а повика Деля, кметския наместник. Колкото и да беше държелив, виното беше оказало действието си. Той беше бутнал белия си каскет назад, гледаше лукаво с полуспуснати клепачи. Събуждаха се вече у него ония сили, които го караха да се запива по кръчмите, да дига пожарната команда по тревога и да ходи по работнишките вечеринки.

— Кмете, ела тук, имам да ти кажа нещо — започна Мъглов. — Слушай, запиши си какво ще ти кажа. От понеделник нататък, чак до изборите, моята воденица ще мели на всички без уем, разбираш ли, без уем. Кажи на народа, да върви да си мели, особено бедните. Само, кмете, опичай си ума, да ги вържеш добре… Всеки, разбираш ли, ще гласува за мене…

— Добре, бай Стоене — каза Делю. — Браво! Ето народен човек! Ще отидат хората да си смелят, как да не отидат. Аз ще я наредя, аз знам…

— А пък за нас, за тебе и някои приятели, ще заколя две теленца. Ще похапнем и ще пийнем на воденицата. Само, разбираш ли, внимавай!

— Знам, бай Стоене, знам.

— Да не изгубим изборите… Да не се засрамим…

Делю сложи приятелски ръката си върху рамото на Мъглов.

— Холан, бай Стоене, ти ще изгубиш изборите. Ти? Ти вече си им нагласил клопките…

Мъглов се подсмиваше и теглеше мустака си.

— Помниш ли една година, на едни избори, оня, Янаки Ганев от Каралез, дружбашът, и той беше се кандидатирал срещу тебе. Имаше един много хубав кон, с него обикаляше селата. И какво? Тъкмо срещу избора откраднаха му коня. Човекът ще си изгуби ума — до избор ли му е. А бай Стоян в туй време си нареди работата, изтъка си платното… А? Бай Стоене?

Мъглов го гледаше с полуспуснати клепачи, усмихнат.

— А след избора Янаки си намери коня, пуснали го в ливадата му, нали тъй беше?

— Внимавай, ти казвам — рече Мъглов. — И тъй: да вървят да си мелят, без уем. Но…

— Е, бай Стоене, като че не се знаем. Друг човек не ни трябва нас, ний от тебе сме видели добро, тебе знаем… Цялото село ще гласуваме за тебе, да нямаш страх. Туй го искай от мене, аз отговарям.

— Добре, добре. Пък ние ще се съберем на воденицата. Две теленца, големички… Приятели само…

Мъглов вече не седна, а взе да си взема сбогом със селяните. Но поръча още вино, да пият, както каза сам, след него.

Вън, като седна във файтона, селяните го заобиколиха. Емилия, като виждаше благоразположението на селяните към баща й, се усмихваше, а когато файтонът потегли и селяните завикаха: „Със здраве! На добър ви час!“ — тя весело кимаше с глава ту на една, ту на друга страна.

— Виждаш ли, Миче, какви хора — каза Мъглов. — Славен народ!

Селяните още стояха пред кръчмата. Звънчетата на файтона като че се давеха в подигнатия прах, от файтона се виждаше само бялата покривка отзад. Скоро и тя се закри.

Половин час по-късно, докато селяните още допиваха поръчаното вино от Мъглов, друг файтон пристигна: беше д-р Радков. Селяните го заобиколиха.

— О, г-н Радков, добре дошел! — викаше кметският наместник Делю, поразгорещен от виното. Тук ли, или в училището?… Сега беше Мъглов. Остави го, за какво са таквиз стари железа, нас млади хора ни трябват. Ний сме с вас… Цялото село е с вас. Аз отговарям!

Радков като че не го слушаше, а замислен, гледаше към прашния път с още ясните следи на файтона, с който беше заминала хубавата дъщеря на Мъглов.

Гороломов хвърли шапката си на един стол, седна на друг и без да погледне кмета, замислен каза:

— Кмете, колко ви струва селото?

Отговор не последва и Гороломов погледна кмета. Той го познаваше, но като че видя друг човек: къс, пълен, червен, със сиви абени дрехи. Той го гледа със зеленикави насълзени очи, учуден.

— Искам да кажа — подзе Гороломов, но разбра, че трябва да се обясни и допълни. — Искам да кажа, колко струват къщите, местата, градините, прогимназията, т.е. това, което не може да се дигне или ще се развали, и ще трябва да се плати обезщетение. Тъй погледнато, колко струва селото ви?

Очите на кмета гледаха учудено.

— Колко струва наше село — каза кмета, — но защо.

— Защото ще го направя езеро. Моля, моля, търпение. Аз ще ви обясня всичко. Местоположението е чудесно. Селото е в продълговата долина, между издигнати места. На изток тя е тясна, от две страни скали. Аз мерих това разстояние с крачки, говорих с инженер. Там ще направим баражната стена — сто метра широка, деветнайсет висока, а при преливника четиринайсет. Тъй ще се образува едно езеро, дълго четири километра и широко два. — — — — — Море, същинско море.