Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Кой стреля? — викаше Батешков. — Кой стреля преди малко?

— Оня там, на чешмата. Той стреля.

— Господине, защо стреляте? Дайте си револвера, слезте!

Гороломов се дръпна още по-навътре. Стражарите заобиколиха от другата страна — Гороломов избяга на другия край. Но селяните надодоха и заградиха плочата. Гороломов бягаше насам-нататък, а десетина ръце се протягаха да го хванат. Гороломов подскачаше, риташе, правеше разни движения, като акробат, за да избегне.

— Чакайте! Вий не ме разбрахте! — викаше той. — Чакайте да ви обясня! Друго исках да кажа…

Единият стражар успя да го хване за крака и го задърпа, Гороломов легна на плочата и се залови с две ръце за ръба. Отчаян не толкоз задето си служеха с такова грубо насилие спрямо него, а че не бяха го разбрали и не бяха го оставили да се доизкаже, той изпадна в остра, нервна сръдня, като дете, зарита, захапа, удари едного с крака си по гърдите, разкървави носа на други. Селяните се ядосаха, сграбчиха го здраво, откопчиха един по един пръстите му от плочата и го свалиха. Стражарите го взеха под мишниците и го поведоха.

— Вий не знайте кой съм!… Вий после ще ме търсите… Аз исках да кажа… — викаше Гороломов с разчорлена коса. Един селянин се затича подир него, за да му подаде шапката.

Селяните гълчаха, смееха се. И доста късно забелязаха, че на пътя, отвъд вадата, беше се спрял файтон, с бяла покривка, метната отзад. Едно хубаво момиче, гражданка, станала права на файтона, беше гледала, както се вижда, какво става. И уплаха, и учудване имаше на лицето й. Въз черните й коси, турена настрана, се червенееше малка шапчица. Долу във файтона седеше едър, пълен човек с издути рамене. Селяните познаха Мъглова.

Зазвъниха звънците и файтонът бавно доде пред кръчмата. Мъглов слезе, заобиколиха го селяните, отвсякъде се чуваше: „Добре дошел! Добре дошел!“ И едни през други, като пресрещаха и кръстосваха ръцете си, селяните се здрависваха с него.

— Е, какво има? Какво ви говори тоя? — каза Мъглов. Той беше познал Гороломова.

— Остави го, луд човек… Да не можем, дето се вика, една клечка да си отсечем от гората. Глави да сече…

— Глоби трябва, казва, затвор трябва.

Мъглов се смееше.

— Какво ще кажеш, бай Стояне — каза Делю, кметският наместник, млад, черноок селянин, — в училището ли да отидем, или…

— Какво ще правим в училището? Елате тук в кръчмата да се видим и да се почерпим. Аз бързам, отивам на воденицата.

Влязоха в кръчмата. И отведнъж всички маси се изпълниха с чаши, с шишета вино. Пак заразправяха за Гороломов, за речта му, как бяха го смъкнали от плочата, какво беше казал…

— Слушайте пък аз какво ще ви кажа — рече Мъглов. Настъпи тишина, за да се чуе какво щеше да каже. Бавно, като отделяше една дума от друга и като махаше с топорлачестата си ръка с изправен показалец, Мъглов каза: — Както един стопанин, като влезе в градината си, може да си откъсне, което цвете обича, така и вие може да си отсечете, което дърво искате. Гората е ваша.

Селяните се усмихнаха, влага светна в очите им.

— Че тъй… право е… — каза един. — Ама, г-н Мъглов, ний само не сечем гората, ний я и пазим. Как тъй? Кога я сечем, сечем я чак отдолу, наравно със земята, чистим я, редим я като лозе. Те ония предприемачите, те съсипват гората. Ний я сечем, ама ний я и пазим!

— То се знае — потвърди Мъглов. — В старо село нов закон ще ми изкарва сега г-н Гороломов. Ако гледаш името му, кой знай колко гори е съсипал той…

Мъглов поразходи очите си между селяните, съзря един рус, широкоплещест селянин, повика го с пръст и отиде с него настрана, зад тезгяха. Там той му пришепна ниско на ухото:

— Бай Железе, вашето дело — за крадените шишета де, дето обвиняват твоите момчета, тъй си стои. Една дума от мене, ще го турят под миндеря. Ама ти държиш цялата ваша махала, искам да гласувате до един за мене.

— Добре, г-н Мъглов, добре — шепнеше селянинът. — Ще бъде! Речено, свършено. Ще бъде!

Тежко, като влачеше дебелите си крака, Мъглов доде на мястото си.

— Гороломов ще ми става народен представител! И онзи, докторът, Радков. То с приказки не става. Не е да дрънкаш китара. Те, знаеш ли, с устата си птички ловят. Държава се управлява мъчно. Всеки не може да управлява държава. Радославе, я дай още вино! Хайде, че аз на воденицата си ще ходя…

Мъглов пълнеше чашите на близките до себе си, но не забравяше и своята. Той си изпиваше наведнъж чашата, без да се намръщи, а след туй цъкаше с устни и потегляше мустака си.

Острите му синкави очи изпод надвисналите вежди отново огледаха селяните. Той повика друг селянин, стар, с опадали предни зъби, сух, кьосав и с него отиде зад тезгяха. Тоя път Мъглов шепнеше много ниско и само от време на време се чуваше някоя дума.