Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Таксито на Гороломов запуши пак, излезе от Кара Пелит пъргаво, заизвива и запрепуска из пътя. Седнал отзад, облакътен на меките възглавници, Гороломов — — — — си мислеше нещо. Намираше, че Пищялов е паднал духом и гледа прекалено черно на нещата. Друго нещо е Ряпов. Ряпов е смел, Ряпов е борец. Все пак съмнението, ако и отдалеч, облъхна Гороломов. Той си спомни за големите тълпи, които беше видял да отиват със знаме, с музика да гласуват. Какво ще бъде, ако отиде при тях да им държи реч, да ги убеди, да ги увлече, да ги поведе право към урните! Вестниците ще пишат: Изборът беше — но — със своето красноречие… Да! Това е възможно. Това може да стане! Народа е като гора — вълнува се от който вятър завее.

Тъкмо в тоя миг се чу голям шум. Гороломов погледна отвъд дола, на баиря — — — — голяма тълпа хора, гъсти редове, бяло, черно, като мравуняк. — — — — — — Толкова много хора Гороломов не очакваше да види. — — — — — — Помежду провиквания някои пееха — — — — — — — ясно се чу гайда.

Ето случай, за който си мислеше Гороломов. Той искаше да върви нататък, но таксито неочаквано спря. Той видя на другата страна — — че стои Йовчо. Гороломов се подвоуми: да слезе ли да види Ганка или да върви, където — — — го вика дългът му. „Само за минутка“ — каза си той и скочи от таксито.

Ганка не го очакваше, смути се, позачерви се, но затуй стана още по-хубава. Смущението й Гороломов взе за добър знак.

— Заповядайте — каза Ганка. — У нас е тъй неразтребено. Аз не знаех. Седнете, господин Гороломов.

— Не, няма да седна, само тъй за минутка. Днес, знайте, е решително сражение със съдбата ни… Вие сами ли сте?

— Не. Фроса влезе при Даринка. Но седнете, не стойте на крака. Ще доде и Фроса.

Гороломов седна. Каквото и да става, той не може да не гледа Ганка, която му се вижда тъй хубава. — — — — — — Тясното — — чело под тъмнокестенявите коси изглеждаше чисто, мраморно бяло — — — — — — — Черните й очи светеха и се усмихваха. Долната устна беше влажна и червена. Ако и да не беше от срамежливите, тя все се свенеше. Гороломов беше стар ерген и в това виждаше нови надежди за себе си.

— Искате ли да видите Фроса? — каза Ганка. — Да я повикам.

— Не, няма нужда. Не я безпокойте. Ще поседим двама. Двама не искате ли да говорим?

— Защо не!

— Аз и без това искам, мислех нещо да ви кажа — каза Гороломов. Ганка се позасмя и наведе очи.

— Не може ли да се срещнем с вас?

— — — — — — — — — — — — — — —

— Насаме да се срещнем — каза Ганка. — Това [ще] прави впечатление.

— — — — — — — — — — —

Ганка — — погледна Гороломов, сведе очи и каза:

— Да, искам. Но аз не мога да се отделя, Фроса е тук. Но слушайте какво… Тя искаше да — — — — Но ще намеря удобно време. Аз ще ви пратя записка. Обещайте, че щом я получите, където и да сте, ще дойдете.

— Разбира се, разбира се — зарадва се Гороломов. Ще дойда, където и да съм, ще дойда.

Отвън се чу гласа на Фроса:

— Кой е там, Ганке? — —

— Трябва да отида — каза Ганка. — До виждане.

Тя изтича навън. Гороломов поиска да я чака, после разбра, че най-добре е да си отиде. Зарадван, горд, той се почувствува по-смел от когато и да било, седна на таксито, сам се засмя и заповяда на шофьора да кара.

В това време множеството беше се спуснало долу в селото. Не се чуваха ни гайди, ни тъпани. Не се виждаше нищо, защото дългия ред от върби покрай реката не позволяваше да се види, какво има отвъд тях. Но като мина мостчето и зави към Славювата кръчма, Гороломов видя всички тия селяни, които бяха слезли от баиря — — — — — — — — Едни бяха насядали на сянка под върбите, други събрани на куп приказваха, но сега се спуснаха към кладенеца. Беше голяма жега, печеше слънце. От мостчето до Славювата кръчма имаше три кладенци с чекръци. Те не се виждаха хора.

— Брей, жаден народ! — каза някой там. — Водата се размъти, свършва се!

На други кладенци се караха —

— Стига си пил като жаба, бе! Дай други да пият!

Всички бяха черни, лъснати от пот, разгърдени, с разтворени ръкави, с жилести космати ръце.

С бавен ход, леко — като уморена живина, машината на Гороломов премина от единия край до другия това множество. Той гледаше този почернял як народ и готвеше на ум речта си.

Гороломов не можа да познае, че всички тия селяни бяха бановци. Щом той мина, след него се чу:

— Не е ли тоя, дето искаше да ни дави?

— Сватанак, брадата виж, брадата. Вароломов!

— Да сме станели на риба, а?

— Този ли е? Този е, значи. Бре!

На другата страна пред Славювата кръчма, сега затворена, бяха се спрели няколко души чамурлийци между тях Георги Арнаутина. Едрият костурчанец с надиплените си потури от чер позеленял сатен, със сребърен кордон на часовника си, прекаран през шията му, жълт, подпухнал, стърчи като дъб над другите чамурлийци. Гороломов слезе от таксито.