Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— У, какво хубаво било тука — каза тя, като огледа градината. — Райска градина… Там ли сте седнали? На слънце…

Тя доде и седна при учителките. После, като навираше на пръста си нишка от кълбото, което беше в престилката й, тя каза:

— Стоях, стоях, пък ми омръзна, рекох — да дода да се поразходя. Йовчо не е ли тука? Не е ли дохаждал тука? — каза тя, като хвърли поглед наоколо, като че Йовчо беше се скрил някъде.

Даринка беше хазайка на учителките, та нямаше какво особено да си кажат. По едно време наблизо се чу остро тракане и стъпки: показа се учител Йовчо с железни ножици в ръце. Той се поспирваше из пътя си поокастрюваше някоя овошка, някоя фиданка, вземаше отрязаните клонки и ги хвърляше към зида. Ръцете му бяха като на селянин, отпред в джоба на палтото си имаше калеми от присад. Сам той беше хубавеляк мъж: с гъсти черни коси, брадата му също тъй беше много гъсто поникнала, веждите му — дебели, а очите — зеленикави, с благ, някак срамежлив поглед.

— Намерили сте хубавото място — каза той — на тревата.

И Хаджият се показа отнякъде. По ръкави беше, със запретнати жилести ръце.

— Хаджи — каза Йовчо, — какво се потриваш, защо не метеш?

Хаджият, както не обичаше да приказва, тури ръце в джобовете си, после ги извади. После взе да се протяга, да се прозява, но все пак тръгна към училището. На вратата едно куче, дошло да търси хляб, оставен от децата из чиновете, се мушна под краката му. Хаджият, ако и да го мързеше доскоро и да гледа, взе да вика, да тропа, да удря с ръце по бедрата си. Като нямаше накъде, кучето се мушна през бодливия тел към градината, като се пооскуба малко. По тоя тел, като по тетивата на драндар, висяха фъндъчета от всякаква вълна: бяла, черна, желта. Хаджият беше прекарвал по същия начин много други кучета.

В селото беше тихо, слънце. От време на време ще прогърми каруца — връщаше се някой от града. Мина и попът на кон, с дисаги отзад седлото. По едно време затрополиха копита на много коне. Начело на пет-шест души горски стражари на коне, които вървяха подире му като войска, мина също на кон лесничеят Дянков. Хубаво му стоеше зелената шапка с възвърнати краища, с перо. Той се усмихна и поздрави, Фроса и Ганка му отговориха, после се спогледнаха и се позасмяха. След туй един особен шум се зачу откъм другия край на селото, по пътя откъм града: дрезгав, равен шум, като че се дереше плат. Докато се разбере какво е, шумът наближи, доде отпред оградата и спря: беше Пищялов, книжарят, който отскоро на колелото си беше турил малко моторче. Той влезе в градината, като вкара и колелото си.

Учител Йовчо и учителките веднага го посрещнаха с укори: както винаги, Пищялов ги беше дал под съд за учебниците, пък и сметките му не бяха дотам прави.

— Ти какъв човек си — викаше му Йовчо, — кога не сме ти платили? Защо са тия призовки? Ама че си…

— Браво, г-н Пищялов — каза Ганка, — уж ни подарихте, на мене и на Фроска, по един сапун и по една пудра, а пак сте ги турили в сметката. И на това отгоре под съд!

Пищялов не се смути ни най-малко.

— Сапун, пудра, голяма работа — говореше той. — Станало грешка. Аз ще ви дам други. Това не е важно. Вятър работи. Пудра мога да ви дам колкото искате. Я оставете туй, ами ми кажете какво знайте за Гороломов. Гороломов трябваше да бъде тук, а го няма. Аз го видях в Кара-Пелит, наговорихме се да се срещнем тук, а го няма. Изгубена Станка. Уж депутат ще го правим. Станка пердута.

Те отидоха настрана с Йовча и заговориха. До едно време бяха в градината, после се изгубиха и Даринка взе да попоглежда и да се безпокои: искаше да си отиде, пък се боеше, че може да стане нещо, което тя да не види. Изведнъж тя видя — от мястото, гдето стояха, се виждаше у тях, — че учител Йовчо беше грабнал кобилицата с менците и отиваше за вода. След малко тя го видя пък да цепи дърва на двора. Успокоена напълно, много любезна с учителките и усмихната, Даринка стана и си тръгна към къщи. Фроса и Ганка останаха сами в градината.

В това време към Каралии, не по пътя откъм града, а от противоположната страна, бързо идеше една каруца. Тя беше Ивановата, с Гороломов. Приближаването към Каралии го вълнуваше и той час по час подвикваше на Ивана: „Карай, Иване, карай!“ Извадил беше едно валчесто огледалце и го поднасяше ту пред едното си, ту пред другото си око, видя един бял косъм в едната си вежда, поиска да го отскубне, но каруцата друсаше и му пречеше. „Карай Иване!“ — извика пак той и скри огледалцето.

Като стигнаха до първите къщи на Каралии, Иван видя един познат селянин, слезе, остави каруцата и отиде да приказва с него. Гороломов пак извади огледалцето и счеса косата си, поотри се тук-там по лицето с пръст, поотупа се от праха, пак зърна белия косъм във веждата си и сега, необезпокояван от друсането, реши да го извади. Още първия път той го стисна и помисли, че го изскубна, но между пръстите си видя здрав, черен, в нищо невиновен косъм. По същия начин Гороломов напразно изскубна още няколко такива косми. Той се ожесточаваше, гледаше да залови добре косъма, дръпваше с все сила и ръката му отскачаше настрана.