Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Тук, Фроске, тук! — вика тя. — Тук е хубаво.

Едвам сега на вратата се появява Фроса. Но Ганка не тъй лесно се запира на едно място: тича из тесните пътеки, гледа пъпките на трендафила, като ги държи между пръстите си, подскача леко, за да досегне някоя вейка, или, като се държи за стъблото на някоя овошка, върти се около нея. Фроса е уморена, равнодушна. Тя сяда на полянката, поизвръща се, за да не я грее слънцето право в лицето, и подръпва дрешката, с която е наметната.

До нея дохожда и сяда Ганка. Топлият въздух, който ги обкръжва, зеленината, тишината скоро ги разнежват. Те вече си говорят ниско и малко. Собствено говори само Ганка. От време на време Фроса я поглежда изпод око: иска й се да й се присмее, да я подиграе поне зарад глупостите, които брътви, но неволно я заглежда; каква простичка бяла блузка си е турила, нищо и никакъв парцал, а колко хубаво й стои: нежна и хубава е откритата й шия, бузите й леко са пламнали, продълговатите й черни очи горят. Колко светли, меки и гъсти са косите й! Това само младостта го притежава. А тя отзарана едва не счупи гребена: косите й са сплетени, корави като трева, обезцветени. Белите косми около ушите се увеличават. Фроса въздъхна.

Ганка все си приказваше:

— Набрали са се тетрадки от две класни, ама не ми се поглеждат. Бай Йовчо ми подметна. Не ща пък, не мога, по-хубаво да ме убият, но да не ме карат да поправям тетрадки. Тая сутрин чу ли — Даринка и Йовчо пак се караха. А знаеш ли, Фроске, кметката била в града. Нишан, арменецът, донесъл много хубави обуща. Аз ще си купя. А! една калинка! — извика тя. — Чакай, ще я питам накъде ще се оженя.

Фроса се усмихна.

— Какво ще я питаш, ти най-добре знаеш. Или ще речеш: не е един.

Малката кротка буболечица, червена, с черни капчици, като рисувана, пълзеше по ръкава на Ганка. Тя тъкмо се канеше да я вземе, да я тури на ръката си и да й каже: „Калинке, калинке, накъде ще се оженя?“ — буболечицата се спря и, преди да се разбере какво мисли да прави, отвори червената си черупчица, под нея се показаха меки крилца — и хвръкна.

— Ах, хвръкна! — извика Ганка. — Виж я, избяга проклетницата. А щях да я питам. Фроске, как мислиш ще се оженя ли скоро? Аз искам да се оженя за богат човек. Може да е по-стар, но да е богат. Не ща да тегля сиромашия.

Така тя сама си задаваше въпроси и сама им отговаряше. По едно време, както беше извърната настрана, Фроса каза:

— Лоша си ти, лоша. Не те обичам.

— Фроске! Какво приказваш? Докачам се…

— Докачай се. Аз ще ти го кажа направо: Гороломов ще доде, мислиш ли да се държиш с него, както по-рано? Гороломов за тебе е смешен, глупав, човек, който… само дрънка. Защо тогаз се занимаваш с него? Остави го. Ще ми направиш услуга. За мене Гороломов е добър, стига ми. За него аз бих се оженила…

— Но, Фроске, аз…

— А ти кокетничиш.

— Ако го погледна вече…

— Да вярвам ли?

— Няма да му продумам. Ако доде при мене, ще му обърна гръб. Пък и Дянков ще бъде тук, аз с Дянков ще приказвам. Много ми е притрябвал Гороломов. А дето говориш тъй, Фроске, докачам се. Ний вече приказвахме, аз не искам да ти преча. Ако мога, аз дори ще ти помогна. Ще видиш!

Учителките замълчаха. Ганка откъсваше ту някоя трева, ту някое цветче.

— Не съм болна, а не ми е и добре — заговори след малко Фроса. — Омръзнало ми е всичко, нищо не ми се похваща. Кметката казвала, че не съм работела като преди. Работила съм — съвети съм давала на майките, учила съм ги на хигиена, момите съм учила на шев, на ръкоделие. Сега не ща. Знам всичко, но искам да го употребя за себе си. Колко искам да имам семейство, деца, собствена къща. И да си я наредя аз…

— Их, Фроске, остави тез мисли сега…

Тясната дъсчена врата, заглъхнала в трева и бурен, се отвори, влезе Даринка, жената на учител Йовча. Тя идеше и плетеше вървешком. Даринка беше дребна, рано увехнала, болнава. Оплакваше се от „вятър“ в ставите, от постоянно главоболие, от разни други болести. Затуй и учител Йовчо доброволно беше поел върху си по-голямата част от къщната работа. Сега Даринка идеше да се поразходи, но всъщност искаше да види какво прави Йовчо. Един неин девер, весел момък, беше й казал:

— Бульо, ти стоиш тука, а чичо Йовчо цял ден приказва с младата даскалица в училището.

Даринка не вярваше, познаваше си мъжа. Но понякога я обземаше съмнение и, без да гледа кое време е, вземаше чорапа и дохождаше в училището. Освен туй, когато кокошките вземат да се трупат пред вратата и да мърсят, защото няма кой да ги нахрани, а прасето квичи, като че го колят — то е още една причина за Даринка да стане и да види къде е Йовчо и какво прави.