Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

По-навътре в селото имаше още една кръчма. Тя беше близо до черквата, защото беше черковен имот. Там бяха дошли сега Гороломов и Держански. Каруците им ги чакаха вън. Господарят на тая кръчма липсваше. На момчето, което ги посрещна, Держански кресна:

— Имаш ли медицинско свидетелство?

— Нямам.

— Как? Нямаш? А служиш. Че ти може да си болен и да заразиш цяло село. Събличай се да те прегледам. По-скоро!

Имаше една малка стаичка с одър. Там слугата легна и разкопча ризата си на гърдите. Держански седна до одъра, тури ухото си на сърцето му, за да го изслуша. По-малкото момче от кръчмата държеше един будилник срещу Держански, за да брои секундите, когато мери пулса. Но Держански затвори очи и задряма.

Вън се чу шум, караница. Вратата се отвори — влезе Атанас стражарят. Той хвана здраво Держански за едната ръка и каза:

— Г-н докторе, по заповед на кмета сте арестуван!

— Почакай — каза тихо Держански, — почакай да свърша.

Но Атанас го изправи на крака и го затътри. Гороломова го нямаше в кръчмата. Колкото селяни имаше, всички бяха се струпали при вратата и гледаха навън. Гороломов, ядосан, мълчелив, беше се качил вече на Ивановата каруца, до него бяха седнали другият стражар и двамата албанци. Качи се и Держански с Атанас стражаря. Претоварена, каруцата тръгна бавно. Беше тъмно като в рог.

След малко, близо до Стайковата кръчма, в тъмнината, се чуха викове, стражарски свирки и трясъкът на една каруца, която бързо се отдалечаваше. Кметът Гунчев, Платников и всички, които бяха в кръчмата, излязоха да видят какво става, но веднага се дръпнаха навътре: из тъмнината се доказаха хора, додоха на вратата и светлината ги огря; двамата албанци водеха Гороломова. Високи, едри, страшно ядосани, задето бяха ги ограбили, всеки един беше сграбчил по една ръка на Гороломова, държаха го здраво, готови да го удушат, ако мръдне, ако рече да бяга.

В същото време Атанас стражарят каза нещо от вратата и пак се изгуби. Держански беше избягал. Той скочил от каруцата, легнал в тъмнината и, като го отминали стражарите, посрещнал своята каруца, качил се на нея и избягал.

Гороломов беше като луд.

— Кой е кмета — викаше той. — Вий ли сте, г-н кмете. Аз ще ви обясня… Держански вагабонтина, съжалих го и исках да му помогна, а той да взема рушвет. Кажете да ме пуснат. Ах, как ме измами тоя вагабонтин, как ме измами… Аз нищо не зная. Той е вършил всичко.

— Кой е другарят ви? — попита кметът.

— Держански, фелдшера. Хванете го, вий трябва да го хванете. Той бил фелдшер.

Един селянин се обади:

— Не е фелдшер той. Кмете, той е Ицката, аз го видях. Той беше на Алескандровата воденица, там служеше, продавал беше жито, продал ремъка от колелото, та бяха го затваряли. Виж какво свършил пък сега… Голяма фога е…

— Пуснете ме… Аз ще ви обясня. Тук има недоразумение! — викаше Гороломов и напразно правеше усилия да се отърве от железните ръце на албанците. — Г-н кмете, кажете да ме пуснат, ще ми строшат ръцете. Няма ли български стражари, какви са тез турци. Кажете да ме пуснат. Аз всичко ще ви обясня, г-н кмете. Ще видите, че аз съм жертва на един измамник, на един изнудвач. Ах, как ме измами тоя вагабонтин, как ме измами…

— Пуснете го! — заповяда кметът, като видя, че стражарите се върнаха.

Албанците не без съжаление пуснаха Гороломов, но не се отделиха настрана и пак го имаха пред очи. Набързо стражарите претърсиха Гороломова, прибраха парите и книжата, които намериха у него.

От обясненията на стражарите се виждаше, че навсякъде не Гороломов, а „малкият“, т.е. Держански, беше вземал подкуп. Дори и албанците потвърдиха това. Гороломов още по-високо взе да се оплаква.

— Успокойте се — каза му спокойно, усмихнат, кметът. — Вие сега ще отидете в общината, ще си легнете, ще поспите, пък утре ще видим.

Стражарите закараха Гороломов в общината. От думите на кмета, който говореше благо с него, той разбра, че ще си легне, ще почине, но като влязоха в общината, стражарите се спряха още в коридора и пред него се отвори капакът на мазето. Гороломов се поспря, искаше да каже нещо, но въздъхна и заслиза по стълбите. А когато капакът хлопна над главата му, той провря ръце като слепец, за да не падне или да не се удари в тъмнината.

На другия ден едно такси се зададе по пътя откъм града и, като остави една дълга следа зад себе си от син миризлив пушек, спря пред общината. Слязоха двама души — Ряпов, механик, и Пищялов, книжар. И двамата бяха от града. Те взеха да ходят наоколо, като потрепваха, за да се раздвижат след дългото седене.