Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Г-н докторе, съставете му акт — обади се Держански.

Тая бележка разсърди Гороломова.

— Какъв акт ще му съставя. Аз му говоря като частно лице, защото му желая доброто. Аз не съм началник, не съм доктор.

— Тъй ли? — извика селянинът. — Не си началник, не си доктор, а какво си пъхаш гагата тука? Мене ми е причерняло, а ти… Слушай, да си вървиш. Да си вървиш, че като я хвана таз паламарка, дето си я пуснал, в ръката ми ще остане. Марш оттука!

— Я да не приказваш много!

— Махай се! — изкрещя селянинът и попристъпи.

Възмутен уж, а всъщност уплашен — селянинът беше широкоплещ, набит, — Гороломов с бързи, широки крачки доде и се качи на каруцата.

— Карай, Иване! — каза той. — Народ! Туй ми било народ. Ти му желаеш доброто, а той… Карай, Иване!

Неочаквано той се обърна към Держански и каза:

— Г-не, аз приемам предложението ви. Съгласен съм да правим ревизиите наедно. Тез хора само със сила, със заплашване могат да се управляват. Съгласен съм!…

Держански доста се позачуди и загледа Гороломова като че ли се питаше: „Дали го хвана вече виното“? И тъй като режеше пак пастърма, той подаде едно късче на Гороломова и каза:

— Не се сърдете… Вземете… Чудесно е… Нан-фай-пресе…

Гороломов си мислеше:

„Защо да не му помогна на тоя сиромах? Аз няма да му се бъркам в работата, ще кажа само, че съм доктор, и ще стоя настрана. Нека той да се разправя. Най-после, не е за лошо, за добро е. Ще научим кръчмарите да държат чисто. При друга обиколка аз ще им кажа истината: не бях доктор, но се престорих на доктор да ви науча на ум. И те ще ми благодарят…“

Така пътуваха доста време. Слънцето залезе, започна да се стъмнява. Празен вече, бинликът се валяше в каруцата. Гороломов и Держански като че бяха приятели от години. С помътени глави, весели, те бяха се отпуснали назад в дъното на каруцата, Гороломов беше метнал ръката си върху рамото на Держански и, прегърнати тъй, двамата пееха с висок глас: „Плача, друже, и се чудя…“

Понякога Иван се обръщаше и, ухилен, ги гледаше… И тъй като бяха черпали с бинлика и него, той се обръщаше към конете и шибаше единия, шибаше другия…

В това време в Кара-Пелит, докъдето оставаше още десетина минути път, в кръчмата на Стайка, трите газени лампи, от които едната „висяща“, бяха вече запалени. Грамофонът свиреше „Леблебеджи Хорхор-ага“. Третият общински писар Платников навиваше грамофона и избираше плочи. Той беше млад момък, селски франт, с руси тънки мустачки и с килната назад шапка, за да се вижда хубаво счесаната му коса. В кръчмата имаше още двама-трима селяни, но и те нито пиеха, нито пушеха, а, пъхнали ръце в ръкавите на абите си, мълчаха, отпуснали гърди въз разкривените маси. Зад тезгяха стоеше сам кръчмарят Стайко, плешив, с едро възжелто лице, позалинял малко, тъй като беше настивал. След „Леблебеджи Хорхор-ага“ Платников тури друга плоча — руски романс.

Изведнъж вратата се отвори и влязоха двама души. Нито поздравиха, нито продумаха нещо. Единият, висок, с черна брада (той беше Гороломов), се спря до вратата, извади тефтерче и молив и се приготви да пише. Другият, по-нисък, слаб и по-зле облечен — Держански, — тръгна право към тезгяха, избута настрани смаяния кръчмар и взе да преглежда чашите. Вземе една, погледне я вътре, позавърти я и я остави на мястото й. После вземе друга. И мълчи, не говори, строг, важен. Такова голямо беше учудването на всички, че Платников забрави да навие грамофона, иглата се провлече и задраска, гласът на певицата дебело пропя: горькая, горькая… судьба… мо-я… — и спря.

Като прегледа чашите и всичко, което беше отгоре: шишета, кутии със захар и кафе, Держански се наведе да погледне под тезгяха, но веднага се изправи със стиснати очи, намръщен, като да беше подушил нещо смрадно.

Той извади оттам едни вети кондури, покрити с прах, изсъхнал и плесенясал хляб и един стъклен буркан с някаква течност, в която беше се удавила една мишка.

Като нареди всички тия неща на тезгяха и ги показа на Гороломова, Держански се поогледа, взе дилафа от огнището и с него, като с щипци, извади и показа една черна, мокра и вонеща пачавра. Той показа и на Гороломова.

— Г-н докторе…

Гороломов кимна и записа нещо в тефтерчето си. Положението на кръчмаря, когото Держански все избутваше настрана, ставаше опасно. Добродушното му едро лице от възжелто стана бяло, източи се и се удължи. Держански се обърна към него, очите му светеха от гняв, устните му бяха стиснати. Не можеше да се разбере какво ще прави и току отведнъж, с бързо и неочаквано движение, мушна миризливата пачавра под носа на Стайка. За да се запази, кръчмарят се дръпна назад. И стана още по-блед.