Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Какво е туй, а? — извика Держански. — С таз пачавра ли миеш чашите, а после правиш кафе. Ти ще измориш хората… Какво правиш ти? Де се намираш? Не знаеш ли, че иде филоксерата?

Платников, третият писар, не можа да се сдържи и се засмя.

„Каква филоксера? — помисли си той. — Навярно иска да каже: иде холерата.“

Держански се огледа, видя вратата, която водеше към другото отделение — към бакалницата, — обърна се към Гороломов и каза:

— Г-н докторе, какво ще заповядате? Да прегледаме ли и тука? Страшна мръсотия навсякъде.

Гороломов даде съгласието си и кимна с глава. Держански отвори вратата, но преди да влезе, обърна се и с пръст повика кръчмаря. Като влязоха двамата, вратата се затвори. Гороломов си даваше вид, че всичко туй му е познато, омръзнало и му дотяга. За да се поразвлече, той удряше с моливчето по ръката си, подсвиркваше си и гледаше настрана. Но чувствуваше, че го гледат, и си мислеше: „Какво са ме зяпнали тия приятели? Какво ли си мислят: какъв млад, красив доктор, прилича на Христо Ботев. Трябва скоро да е свършил. И де ли ще е учил? Във Франция или Германия?“ — И за да им даде възможност да го гледат колкото си искат, Гороломов, полуизвърнат, все гледаше настрана, като удряше с молива по ръката си.

Един от селяните, млад човек, се възползува от това и тихо, на пръсти, отиде до вратата на бакалницата — тя беше със стъкло — и погледна през една дупчица, оттам, където пердето беше малко дръпнато. После се върна усмихнат при Платникова.

— Преглежда Стайка — каза той тихо. — Стайко се съблякъл и легнал отгоре на масата, кашли, а той го слуша по гърдите.

— И той доктор, значи — каза Платников.

И тъй като Гороломов все гледаше настрана, младият селянин можа да отиде още веднъж до вратата и да погледне.

— Какво правят? — попита Платников.

— Стайко му даде пари.

— Много ли?

— Две бумажки. Две по петдесет лева. Или две по сто.

В това време Держански и кръчмарят излязоха от бакалницата. По лицата им личеше, че между тях беше се въдворило пълно съгласие.

— Трябва да държиш по-чисто — говореше му Держански с мек, наставнически глас. — А колкото за тебе, нямаш нищо, заразен си малко от настинка. То ще ти мине.

Платников пак се засмя.

— То настинката нищо, докторе — каза той. — Но вижте, на устата си има раничка, то да не е нещо опасно.

Стайко наистина имаше нещо на долната си устна и дори се попохвана там. Держански се обърна и прониза с погледа си Платникова.

— Ти кой си! Ти какво искаш? — каза той. — Значи, подиграваш се, а? Г-н докторе!…

Гороломов погледна също тъй недоволно писаря и забеляза нещо в тефтерчето си.

— Хайде сега, сбогом! — каза Держански. — И при втора ревизия да намерим всичко в ред. Сбогом.

Те си излязоха. После се чу, че каруците им (две каруци имаше с тях) се отдалечиха в тъмнината. Колкото души имаше в кръчмата, станаха, събраха се накуп и загълчаха.

— Тази работа не е чиста! — говореше Платников. Чухте ли го какво каза? Иде филоксерата… Тоя човек или е луд, или е пиян, или… И ти, бай Стайко, да му се подложиш да те преглежда…

Стайко изглеждаше объркан, омърлушен.

— Защо да не се прегледам. Като ми е дошел доктор на крака, защо да не се прегледам…

— Казвам ви, таз работа не ми се вижда чиста, Бальо — обърна се Платников към младия селянин, същия, който беше гледал през вратата, — я иди повикай кмета. Той е дома си, аз го видях, като си влезе. Търчи!

Додоха двама албанци. Те държаха бозаджийница в селото.

— Дохожда ли при вас ревизора? — попита ги Платников.

— Па беше.

Те се споглеждаха, не знаеха да кажат ли, или не, но най-после признаха, че ревизорът им поискал пари и те му дали сто лева.

— Сто лева за нас колко пари са те — говореше единият.

Ето и кметът, бай Стоян Гунчев, побутна албанците настрана, за да мине. Той беше възрастен човек, бавен, спокоен. Облечен беше в дрехи от син шаяк, с наметнато палто, по чехли.

— Г-н кмете, ревизори има — каза Платников. — Иде филоксерата!

Докато му разказваха какво беше се случило, кметът слушаше, без да се вълнува, без да каже нещо.

Васил ковачът каза, че ревизорът влязъл и в кафенето на съседа му, Йовча, който му дал сто лева, за да не му състави акт. За себе си Васил каза, че не му дал нищо, но и той се подсмиваше и изглеждаше малко гузен.

— Атанасе, Петре — обърна се кметът към двамата стражари, които също бяха дошли. — Тичайте да доведете тия хора. По заповед на кмета, ще кажете, арестувани сте. Доведете ги тука.