Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Настъпи кратко мълчание.

— Бе аз какво ви казах — рече Пищялов, като гледаше Гороломова с възхищение. — Станчо е оратор. Станчо има дар слово. Говори човека, думите се леят-леят… Една такава реч на селенията — и води я, където щеш. И в огъня ще влезе. Брава, Станчо!…

С ръце в джобовете, с пламнали очи, Гороломов продължи:

— Вие искате Народното събрание да бъде сърце, от което очаква България, да бъде едно здраво сърце, с прочистена кръв, нали? Ето, аз ви давам ръката си… Съгласен съм!

Гороломов протегна и двете си ръце — едната на Ряпов, другата на Пищялов. И докато беше тържествен, сериозен, изведнъж той се разчувствува, просълзи се и, като извика: „друже!“ — прегърна Пищялова, извика пак „друже!“ — и прегърна Ряпова.

— Добре, добре — говореше Пищялов, хубаво, хубаво. Сега работата е наред. Всичко се свърши. Сега да идем да се почерпим. Хайде, кмете, ела с нас. И внимавай: пред себе си имаш бъдещ правителствен депутат! Да вървим…

— Сега, сега ще дода — каза Гунчев.

Той взе преписката по снощната история — ревизията на кръчмите и другите заведения в селото от Гороломов и Держански, — отвори един дулап и я тури най-отдолу, под един голям куп стари дела.

„Кой знай, господ и на присмех помага, може пък да се избере за народен представител — мислеше си той. — Ако не се избере пък, ще видим…“

Той затвори дулапа и, без да бърза, тръгна да стигне гостите.

Събота е, следобед. Двете училища в Каралии, основното и прогимназията, са празни, утихнали, с по някой отворен прозорец и отворени врати, като че набързо са били напуснати през време на земетресение. В прогимназията, като се надникне отвън, вижда се да зеят всички врати. Където няма отворен прозорец, въздухът е още топъл, миризлив, тежък. В една класна стая на черната дъска са написани изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“, в друга — черната дъска е покрита с цифри — решавана е била задача. Една забравена торба виси на закачалката. Картата на стената, бутната и откачена с единия си край, е паднала полегато.

В учителската стая също няма никой. На продълговата маса, вапцана зелено, без покривка, дневниците още стоят тъй, както са ги хвърлили учителите на излизане. Над библиотечния шкаф, до глобуса, един разрошен препариран бухал, със страшни кръгли очи, е разперил криле. На стената, близо до вратата, с четири кабарки е прикована седмичната програма. Написана е четливо с красив почерк от учител Йовча. Там в събота следобед наместо часове са теглени — с очевидна радост, смело — две чертици: няма занятия.

Ето тия тирета, тия две прости чертици са чудотворната сила, която тъй е преобразила сега двете училища. Защото и в основното училище, двайсетина крачки по-напред, е същата картина: като че напуснато през време на земетресение здание. И тук — забравени торби, трохи по пода, тежък въздух. На черната дъска в една класна стая и тук са написани (само с по-едри и разкривени букви) изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“. Но всичко — чинове, маси, столове — почива, отдъхва. Нещо празнично, весело, светло се разлива навред. Дори Хаджият, училищният слуга, не бърза да мете. Седнал на стълбите, срещу градината, той си пуши: най-напред трябва да се вкуси от почивката, че след туй ще се работи. До понеделник има време.

Сред двора още личи дупката, където момчетата са играли на челик. Близо до оградата са „къщите“ на момиченцата: наредени в кръг камъни представляват оградите, самите къщи са от пепел; покъщнината — късчета от стъкло и чинийки. Някои от кокошките на Баташки са прехвръкнали през оградата и се трупат там, дето някое дете е яло хляб. Като няма шум и вик, и косовете по покрива са по-свободни: застанали до самия край на стряхата, потрепкват с криле и пеят.

И градината диша с облекчение, живее: череши, сливи, ябълки, прецъфтели вече, подлагат на слънцето гъстите си клони и млади листа; от цъфналите салкъми като снежец се рони цвят; люляките са цъфнали, покрай оградата, на слънце, подал е месести кълнове синият крин. Тревата е избуяла, зелена, гъста. Като знаят, че сега никой не ги дебне с прашка от ластик, врабчетата цвърчат и се боричкат вътре в листака на някоя овошка, оттам падат като топка на земята, в тревата, и продължават да се хапят. По слънцето, в стопления въздух, лъкатушно прехвърча бяла пеперуда…

Градината е голяма. Особено, като се погледне под листата на дърветата, между стъблата, през сенките и огрените със слънце места, изглежда много просторна. Има и беседка, направена от клоне и покрита със сено. В дъното откъм пътя, една тясна, еднокрила врата почти цяла е заглъхнала във висок бурен. Зад тая врата се чува весел глас. Нещо се белее. Изведнъж там се появява весела, със светнало лице, учителката Ганка. Тичешката тя отива до беседката, сяда, но мястото не й харесва, връща се и се спира на една полянка, огряна със слънце.