Дейвид Морел - Знакът на пламъка

„Не издържам повече.“ — изстена вътрешно Тес, но ръцете и колебливо обърнаха следващата снимка. Но вместо нов ужас, тя откри с облекчение, че гледа необгорения ляв крак. „Благодаря ти, Господи.“ Тя обърна и предпоследната снимка и отново си отдъхна — беше дясното стъпало.

Само една.

Последна снимка.

„И ако имам късмет…“ — помисли си Тес.

Имаше късмет, но само донякъде, защото въпреки че последната снимка не беше страшна — запазената лява ръка под лакътя, нещо прикова вниманието й.

Паметта й върна назад като филмова лента разговора й с Джоузеф в закусвалнята в петък.

„Можем да бъдем само приятели“ — беше казал той.

„Какво искаш да кажеш?“

„Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.“

Неговата прямота я смая.

„Хей, аз не ти предлагах да се любим“ — беше отвърнала тя.

„Знам. Грешката не е твоя.“ Джоузеф беше докоснал нежно през масата ръката й. — „Не исках да те обидя или засегна. Просто не би разбрала някои неща.“

И докато й беше говорил това, Тес гледаше горната част на дланта му, на лявата ръка, която Джоузеф беше поставил върху нейната.

Както сега гледаше, не — беше впила поглед в горната част на дланта върху снимката.

Имаше чувството че е погълнала ледени късове, стомахът й беше като препълнен със замръзнали буци!

Задавен звук се изтръгна от устата й. Свлече се в стола като избягваше да гледа към снимката. С усилие промълви към Крейг:

— Той е.

— Какво? — Крейг беше изненадан.

— В петък, когато обядвахме заедно, Джоузеф докосна ръката ми. Помня — гледах надолу и забелязах, че имаше белег, ясен неправилен белег отгоре на лявата китка. — Уморено, с потънало в скръб сърце, Тес посочи към снимката. — Като онзи там. Мъртъв е. Господи, Джоузеф е…

— Дай да видя. — Крейг се взря в снимката. — Да, стар белег. Съдейки по ръбовете, раната е била дълбока. Никой не ми каза за него. Можех да те предупредя и да ти спестя другите снимки. — Той приближи снимката към очите си. — Не е от нож. Много е неравен. По-скоро като от счупено шише или бодлива тел. Сигурна ли си, Тес?

— Напълно. Сякаш виждам ръката му и сега. Не може да се сравни със снимката… Сигурна съм. Белегът е същия. Джоузеф е. Той е…

Тес усети болка в ушите, в стомаха, но най-силно в сърцето.

В паркинга под моргата Тес едва се държеше на крака. Почти не осъзнаваше, че Крейг я настани в колата, после заобиколи и седна зад волана. Посегна машинално за колана, без да забележи, че Крейг вече я беше препасал с него. Погледът й блуждаеше над другите коли в полуосветения паркинг.

Накрая Крейг се изкашля и наруши мълчанието:

— Къде да те закарам? В къщи? След всичко това… Ти трепериш. По-добре не се връщай на работа.

Тес се обърна и се опита да осъзнае присъствието му.

— В къщи? На работа? — Тя се помъчи да овладее разтрепераните си ръце, като ги стисна пред гърдите си. — Може ли… Направи ми една услуга.

— Вече казах, че ще ти помогна, доколкото мога.

— Заведи ме там.

Крейг подскочи от изненада.

— В парка?

— Да.

— Но защо?

Тес стисна още по-силно ръцете си и се намръщи.

— Моля те!

Крейг искаше да каже нещо, но само се изкашля отново, запали, излезе от гаража на Първо авеню и подкара на север.

— Благодаря ти — промълви Тес. — Първото нещо, което ще направя утре, ще бъде да кажа на Уолтър колко ми помогна.

— Уолтър? Ей, ти нищо не си разбрала. Не го направих за Уолтър. Просто си върша работата. Или я вършех. Но в момента го правя за теб.

— Извинявай.

— Не се тревожи, не си ме обидила. Но искам да разбереш. Малко хора биха понесли това, което понесе ти заради един мъж, когото си виждала само няколко пъти, но смяташ за приятел. Верността е рядкост. Знаеш ли на колко много хора изобщо не им пука, че някой е изчезнал? Уважавам твоята твърдост и чувство за отговорност и щом казваш да идем в парка — отиваме. Службата ще мине без мен този следобед. Джоузеф Мартин сигурно е бил голяма работа.

Тес се замисли.

— Различен.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Имаше… Наистина, беше хубав. Но важното е, че имаше някакъв… магнетизъм. Изглеждаше… единственото, което ми идва на ум е излъчване. — Тес вдигна глава. — И, между другото, за да не си мислиш, нямаше нищо сексуално помежду ни.

— Не съм си мислил, че е имало.

— Всъщност, обратното. Той настояваше, че можем да бъдем само приятели, без секс.

Крейг я погледна учудено.

— Знам какво си мислиш. И аз мислех така. Но не. Той не е сбъркан или нещо такова, а… Как го каза? Каза, че платоническото приятелство е по-добро, защото е вечно. Така каза. Поетично. — Мъката я стисна за гърлото. — Никога не бях срещала подобен мъж.