Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Разбира се. Нямам нищо за криене — каза Били, отиде в тоалетната, заключи вратата, измъкна флакончето, наля малко от топлата урина в стъкленицата, натъпка го обратно в ануса си и излезе, като каза на следователя: — Съжалявам, не мога да пикая по поръчка. Само толкова изстисках от мехура си.

Следователят го погледна хладно.

— Достатъчно е.

— Губите си времето.

— Да, може би.

След това Били Джо не ходеше никъде без флакон, натикан отзад. Какви болки трябваше да търпи! Но той беше железничар, широкоплещест, с гърди, заякнали от вдигане на релси, траверси и въртене на чука. Беше упорит, каза си, че няма друг изход и ако тези следователи мислят, че могат да го изплашат, тези педерасти в евтини костюми, той беше на друго мнение.

Но в момента Били Джо усещаше страх. Защото в понеделник беше свършил запасите си от кокаин. През първия ден не беше толкова лошо, само малко трепереше, но на следващия имаше конвулсии в стомаха, а на другия повърна и започна да се поти. Сега, в един през нощта в четвъртък, мокър, разтреперан, с усилие държеше посоката и се боеше, че ако не намери скоро кокаин, ще се побърка.

Господи, как ще дава показания тази сутрин в това състояние. Не можеше да контролира мислите си. Няма да схване въпросите им. Ще пелтечи или изобщо няма да се владее и те ще разберат веднага, че не е от нерви, а заради кокаиновия глад и — край. Не знаеше какво могат да му сторят, ако установят, че е наркоман, но и малкото, което знаеше, му стигаше. Три хиляди души бяха загинали заради повредата на релсите и преобръщането на влака. Двадесет цистерни втечнен амоняк се бяха пръснали и от онази неделя насам вестниците бяха пълни със заглавия за възможното престъпно нехайство, довело до масово убийство. Човече, те ще те очистят за това.

Е, добре, като шеф на ремонтната бригада той беше проверил тези участъци и те му изглеждаха напълно в ред. Може и да не ги е проверил чак толкова старателно, но беше късно следобед и нямаше търпение да се върне в града за дозата си кокаин. Не е той крив, че онзи негодник, собственикът на железопътната отсечка, не даваше пет пари за предприятието, защото беше твърде зает да чука секретарката си. Жена му ги хванала и го изрита от къщи, а после разводът му струваше милиони. По дяволите, мислеше Били Джо, не съм им виновен, че компанията трябваше да съкрати разходите за поддръжка, за да може онова нищожество да обезщети жена си. Ако имаше повече хора за поддръжката, нямаше да има катастрофа.

Но това не е мой проблем. Няма да мине. Не и сега. Не ме интересува оправянето на линията. Аз трябва да се оправя, за да не се побъркам след осем часа, когато ме разпнат онези следователи.

Отново погледна в огледалото. Движеше се безцелно, като наблюдаваше дали не го следят. Сменяше внезапно посоката, минаваше на червено, свиваше в малки улички — всичко, което героите на любимите му детективски и шпионски филми правеха, за да се отърват от преследване. Накрая, доволен, че няма опашка, забърза към баровете край реката. Всяка нощ в един и четвърт доставчикът му отваряше лавката за пет минути — само пет минути — на определен паркинг до един склад край Мисисипи.

Били Джо избърса потта от очите си и се взря в часовника. Исусе, един и десет. Натисна разтреперан газта. Тъмният паркинг изглеждаше пуст, когато зави край склада и спря. Не! Нима е закъснял! Точно един и петнадесет! Не може да е закъснял!

Или пък е закъснял? Сърцето му щеше да се пръсне. Така е. Онзи си е заминал.

Неочаквано друга кола сви на паркинга. Джо въздъхна, но изведнъж се изплаши пак, че може да са го проследили. Борейки се с паниката, той си каза, че няма нищо лошо дето се е разходил до реката. Ще им каже, че не е могъл да заспи и е спрял да погледа светлините на баржите, за да се отпусне. Разбира се, нямаше проблем.

Не познаваше синия форд, който спря наблизо. Не беше добър знак, но не беше и лош. Доставчикът му често сменяше колите от предпазливост. Обаче не познаваше и високия слаб мъж с фланелка, който излезе от форда, а това вече беше лош знак.

Мъжът почука по стъклото му.

Били Джо го смъкна малко.

— Какво искаш? — Искаше да прозвучи грубо, но треперливият му глас го подведе.

— Ще стане ли сделката? — попита мъжът.

— Не разбирам за каква шибана сделка ми говориш.

— Кокаин. Вземаш или не?

Клопка, помисли си Били Джо. Ако това копеле е следовател, ще му пръсне черупката още тук.

— Защо мислиш, че…

— Слушай, не ме бави. Твоят човек трябваше да напусне града в интерес на здравето си. Не издържа на конкуренцията, схващаш ли? Сега аз поех този маршрут и имам още много спирки. След четири минути потеглям. Помисли си.