Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Траск се намръщи, стана и сложи ръката си на рамото на Тес.

— Съжалявам, Тес. Наистина. Нямам думи.

— Но кой може да го е направил? Защо?

— Ако знаех. — Траск я прегърна. После отстъпи с натъжено лице. — Но тук е Ню Йорк. Понякога просто няма отговор.

— Но какво е накарало Джоузеф да отиде в парка в три часа през нощта, под дъжда?

— Тес, изслушай ме. Ти едва познаваше този мъж. Харесваше го, но… Може да ти се стори грубо. Но трябва да го знаеш. Когато ми каза, че не е дал телефонния си номер в службата и че използва пощенска кутия, аз се притесних. Явно човекът е имал тайни. Вероятно те са го догонили.

Мъчително отчетливо у Тес прозвучаха отново думите на Джоузеф от онзи следобед в закусвалнята:

Имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв.

— Може би. Като че ли имаше тайни — каза Тес.

— Слушай, може би не трябваше да идваш на работа днес. Вземи си свободен ден. Почини си. Иди във фитнес-клуба или където искаш, за да се отпуснеш. Утре ще бъдеш по-добре.

— Не. Ако остана сама, ще бъде още по-зле. Имам нужда от работа. Нещо, което да ме погълне.

— Тогава имам нещо за теб. Гледа ли новините тази сутрин? Убийствата в Тенеси? Не ти ли напомнят нещо?

— Предполагам, че имаш предвид убийствата в „Пасифик Рим Петролиум“ миналата седмица.

Бяха три — две в Австралия и едно в Хонконг, веднага след голямото изтичане на петрол, което продължава да заплашва Големия бариерен риф. И тримата — Виктор Малоун, капитанът на заседналия супертанкер, Кевин Старк, отговарящ за почистването на петното и Чандлър Томпсън, директор на „Пасифик Рим Петролиум“, бяха убити след разгласяването на обвиненията към тях. Първият — че е пил по време на служба, вторият — че не е реагирал своевременно, за да ограничи изтичането на петрол и третият — за отказа на фирмата да признае престъпната си небрежност.

— Помниш ли, говорихме за тях миналата сряда — каза Траск.

Тес се облегна, като мрачно размишляваше за нещо друго. Точно след този разговор вечерта срещна Джоузеф за пръв път.

— Предложих ти да направиш материал за убийствата.

— А аз възразих, че списанието не е някакво вестниче — отвърна Тес. — Не трябва да задълбочаваме противопоставянето. Фанатиците вредят на каузата ни.

— А сега като че има фанатици и в Тенеси.

— Не, аналогията не е точна. Полицията подозира, че Бенет и Пейдж са убити от близки на загиналите.

— Така казват по телевизията. Но аз проверих своите източници в „Таймс“. Те готвят материал и цитират полицай от Мемфис, който предполага, че е работа на смахнати защитници на околната среда.

— Какво?

— Големите организации за защита на природата като „Клуб Сиера“ и „Грийнпийс“, допускайки че ще бъдат обвинени, осъдиха убийствата като напълно безотговорни.

— Но това е абсурд — да подозират… Вярно, членове на „Грийнпийс“ веднъж бяха арестувани за завземане на китоловен кораб в Перу. Но има голяма разлика между отнемането на имущество или рискуването на собствения живот за спасяване на застрашени видове и…

— Екзекутирането на някой, когото обвиняваш за разрушаването на планетата? — Траск вдигна вежди. — Разбира се. Не ме разбирай погрешно. „Грийнпийс“ е уважавана организация. Изобщо не вярвам някога да прибегне към насилие. Но новият директор на „Пас Рим“ е получил телеграма с предупреждение да не допуска ново разливане на петрол. Значи със сигурност онези убийства лежат на съвестта на фанатиците. Аз съм съгласен с теб — екоекстремистите вредят на каузата ни.

Тес бавно кимна. Беше й трудно да се съсредоточи.

— Знаеш ли Уолтър, колкото повече мисля…

— Добра идея, нали? Ще се заемеш ли?

Тес отново кимна меланхолично.

— Виждам няколко възможности — гласът й пресекваше. Тя продължи с усилие: — Осъждайки екстремистите, ще мога да очертая мотивите им да действат по този начин. Правилни мотиви, погрешни методи.

— Схващаш, дечко. Като навлезеш в материала — кой знае — може да избягаш от мислите за станалото с приятеля ти.

— Съмнявам се, Уолтър. Едва ли — очите й се замъглиха. — Наистина имам нужда да мисля за нещо друго.

Тес почти успя. Опитвайки се да се потопи в проблема и да забрави скръбта си по Джоузеф, тя упорито ровеше в папките си. Обади се в справочния отдел на библиотеката, в „Дейли Нюз“ и „Таймс“. Нахвърляше бележки и списъци.

Към обяд планът на статията в общи линии беше готов и Тес все по-често поглеждаше часовника, чиито стрелки се движеха отчайващо бавно към един часа и срещата с лейтенант Крейг.