Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Били Джо внезапно се сети, че фордът не беше дошъл след него, а от противоположната посока. Който и да е, не може да го е проследил.

Той забеляза също, че се потеше още по-обилно и така се тресеше, че зъбите му тракаха.

— Добре — с разтреперани ръце той отвори вратата и стъпи на омекналите си крака. — Казвай. Цената същата ли е?

Непознатият отвори багажника.

— Не, ФБР ми създаде доста неприятности, загубих няколко пратки. Имам извънредни разходи.

Били Джо нямаше сили да възрази.

— Но този път ще проявя щедрост — добавил съм в повече към всеки пакет. Нещо като жест на добра воля, за представяне пред клиентите.

— Справедливо!

Като потриваше ръце, Били Джо последва мъжа до задната част на колата и нетърпеливо погледна в багажника. Там имаше издута пластмасова торба. Непознатият я разгърна и той видя белия прах. Остра задушлива миризма го удари в носа. Миризма на… пералня? Точно така. Пералня?

— Всичко това е за теб, Били Джо.

— Хей, откъде знаеш името ми?

Внезапно хлопнаха врати. От предната част на колата изскочиха трима мъже, притичаха отзад и го сграбчиха, натиснаха главата му надолу към праха в торбата.

Били Джо се напъваше с всички сили да се изправи, извиваше се, дърпаше се, но дори дългогодишните тренировки с чука не му помогнаха.

— Всичко това е за теб, Били Джо.

Бореше се още по-отчаяно да се изтръгне от ръцете, които го притискаха все по-надолу. Миризмата ставаше все по-силна, дразнеща, задушаваща. Сега разбра какво беше. Амоняк. Белина на прах.

— За бога, не! Спрете!

Думите му потънаха в праха. Той полепна по бузите, по устните, влезе в ушите, запуши носа. Били Джо се опитваше да задържи дъха си, но тримата го притискаха, а четвъртият мъж усука гърлото на торбата около шията му, докато накрая Били инстинктивно пое дъх. Парещия прах влетя в ноздрите му, гърлото и изпълни дробовете му. Изгаряше го! Господи, като огън!

Източният бряг на Мисисипи, на десет мили северно от Мемфис

В спалнята на вилата си Харисън Пейдж пръхтеше и пухтеше, но накрая прие безсилието си. Останал без дъх, той се претърколи от жената, флиртът с която го беше довел до развод, легна по гръб и се загледа мрачно в тавана.

— Няма нищо, миличък — каза Дженифър. — Не се бой за твоята мъжественост. Просто си уморен. В стрес си.

— Да, стрес.

— После ще опитаме пак, миличък.

Едва напоследък Пейдж бе започнал да забелязва колко го дразни гласът й.

— Не мисля. Имам главоболие.

— Вземи едно от моите хапчета за сън.

— Не — Пейдж стана, облече халат и се приближи до прозореца. Погледът му се плъзна замечтано по реката, окъпана в лунна светлина.

— Може би ще пийнеш нещо, миличък.

Няма ли да спре да ме нарича така, помисли си Пейдж.

— Не — отвърна той сърдито. — Имам среща с адвоката си преди да дам показания сутринта. Трябва да съм свеж.

— Просто се опитвам да помогна, миличък.

Той се извърна, за да не избухне. Лунната светлина, проникваща между пердетата, осветяваше голото й тяло — тъмното хълмче между краката, стройните бедра, тънката талия и пищните гърди. Прекалено пищни, помисли си горчиво Пейдж. Бяха издути като дини, почнали да презряват. Напоследък настръхваше, когато поглаждаше кожата й и усещаше как под някогашната мекота се усеща друга, нещо като… тлъстина. Както се излежава по цял ден и гледа тъпи серии по телевизията, тъпчейки се с шоколад, скоро ще стане истинска свиня.

Той потисна сърдитата мисъл, но изникна друга. Как може да е такъв глупак? На петдесет и пет, а тя на двадесет и три. Да си бях стискал оная работа в гащите… Още след първия път, когато започна да ме нарича „миличък“, трябваше да се усетя каква грешка правя. Тя не може да каже две смислени думи. Защо не се усетих тогава да й дам премия и да я прехвърля на друга служба, вместо да обърквам живота си?

Но работата беше там, призна си унило Пейдж, че беше тръгнал подир оная си работа. Беше съсипал живота си и не знаеше как да го спаси.

— Слизам долу. Трябва да се подготвя за заседанието.

— Както искаш, миличък. Не се притеснявай. Помни, че ще те чакам.

„Да.“ — помисли си Пейдж. — „Това е най-лошото — че ще чака.“

Той нахлузи чехлите си, излезе от спалнята и залитайки, заслиза по мраморната стълба, вкопчен в перилата, доволен, че избяга от нея. От обилния й парфюм му прилошаваше.

Бяха сами във вилата с Дженифър. Той беше отпратил иконома, готвача и прислужницата, за да не дочуят някой разговор, който можеше да го уличи, ако ги разпитват. Стъпките му отекваха. Усети пустотата на вестибюла, влезе в кабинета си и запали лампата. На бюрото имаше куп документи, подготвени от адвоката му — всевъзможните въпроси, които можеха да му зададат на разпита и многобройните обмислени предварително отговори, които трябваше да знае наизуст.