Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Крейг насочи вниманието си към пътя. Все още беше озадачен.

— А после?

— Обадих се в отдел „Убийства“, че тялото по всяка вероятност е идентифицирано.

— По всяка вероятност? Онзи белег е…

— Разбери, в отдел „Убийства“ искат абсолютна сигурност. Те са изпратили отпечатъци от запазената ръка във ФБР. Но дори с компютри, при тяхното натоварване са нужни няколко дни да се претърсят регистрите. Сега, когато имаме името, процесът ще се ускори. Кой знае, може белегът да е съвпадение. Може да грешиш.

— За съжаление не греша. — Тес беше като замаяна.

Колкото повече приближаваха парка, толкова по-учестено биеше сърцето й. Тя напрегнато проследи как лейтенантът зави надясно, пресече две улици и дори намери място да паркира. С нарастваща болка тя слезе от колата и се насочи с Крейг към Ист Енд авеню.

Вляво, скрита под дърветата, се простираше почти два метра високата дървена ограда на Грейси Маншън. Една от първите сгради в Ню Йорк край Ист Ривър, тя е била построена от Арчибълд Грейси през 1798 г. Величествена, с многобройни комини, островърхи фронтони и множество веранди, тя е била в миналото градски музей, но сега бе добре охранявана резиденция на кмета.

А точно отсреща беше желязната ограда на парка „Карл Шурц“.

Знаците на входа на парка забраняваха внасянето на транзистори, касетофони и музикални инструменти от десет часа вечерта до осем сутринта. Надвисналите клони на дърветата хвърляха плътни сенки.

— Къде? — Гласът на Тес беше пресипнал.

— Охраната на Грейси Маншън видяла пламъци в три часа сутринта в неделя. Точно… — Крейг се огледа — там. — Сочеше към нещо като пещера в скалния пояс зад храстите. — Те са професионалисти. Каквото и да стане, не напускат поста си. Затова се обадили в местния полицейски участък. Междувременно охраната видяла как огненото кълбо се пренесло от тук — Крейг посочи нишата в скалите — към онази статуя. — Той направи жест към миниатюрен амфитеатър.

Приближавайки до статуята, Тес се поколеба. Беше бронзова фигура на дете, забило поглед в тухленото дъно на кръгъл басейн.

— А после?

— Полицаите от участъка го намерили… От дъжда се събрала вода. Жертвата…

— Хайде, кажи го. Търкалял се е във водата, за да угаси пламъците. Къде?

— Зад статуята — Крейг се опита да я задържи с ръка. — Не ти препоръчвам…

Тес бавно заобиколи статуята.

Върху тухленото дъно чернееха очертанията на човешка фигура, свита на кълбо.

— Съжалявам, Тес. Не исках да ти го показвам, но ти настояваше.

Тес погледна зловещото черно петно и изстена. Тя докосна Крейг.

— Моля те — промълви тя — само за още нещо.

— Да те отведа оттук?

— Не. — Сълзи рукнаха от очите й. През тях Тес му отправяше мълчалива молба.

Крейг разбра. Той разтвори ръце и избухвайки в ридания, Тес се сгуши в прегръдката му.

Мемфис, Тенеси

Били Джо Бенет не преставаше да се поти. Потта извираше от косата, от лицето, стичаше се по шията и попиваше в ризата му. Той въртеше неспокойно волана в среднощния поток от коли в този район на града, пълен с барове, и му се струваше, че седи в локва. Но потенето не се дължеше на горещата влажна нощ. Прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна мощ. И все пак, макар че трепереше от студената струя въздух, той не спираше да се поти. И треперенето, и потенето бяха по съвсем друга причина. Две причини. Първата — от напрежение. Сутринта трябваше да даде показания пред скапаните следователи. Втората беше, че отчаяно се нуждаеше от кокаин.

Господи, как може да ти е толкова хубаво, когато го смъркаш, и да се чувстваш в ада, когато го нямаш? Вътрешностите го боляха, сякаш органите му се ръфаха един друг. Мускулите му се гърчеха конвулсивно, ръцете му се бяха вкопчили във волана. Всемогъщи Боже. Фаровете го заслепяваха. Неоновите реклами го стряскаха. Ако не намеря скоро…

Постоянно проверяваше в огледалото дали някой не го следи. Проклетите следователи бяха по-лоши от хрътки. От неделя го следваха по петите. На улицата пред дома му патрулираше кола. Всеки ден след катастрофата с влака трябваше да дава урина, но пробите бяха все отрицателни. Били не беше вчерашен. Той четеше вестници, гледаше новините по телевизията и още преди месеци усети, че внезапните проверки скоро ще станат задължителни за всички, които работят в транспорта. Той се беше подготвил. Плати на брат си да му даде стерилна урина в едно шише. После я разпредели в няколко пластмасови флакончета и ги скри зад казанчето на тоалетната в дома си. Още в секундата, когато чу за катастрофата, изтича в тоалетната, намаза едно флаконче с вазелин и го напъха — о, Господи, как болеше! — в ануса си. И наистина, още в неделя следователят почука на вратата му, показа заповедта и му връчи стъкленица за урина.