Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Какви?

— Един удавник в Хъдзън. Същият ръст и видима възраст. Същото телосложение, ако се отчете подпухването. Неприятно е да го описвам.

— Не се стряскам лесно, лейтенант. Бях в Етиопия при последната гладна вълна. Видяла съм през живота си твърде много… трупове.

— Вярвам ви. Без съмнение е тежко. Просто се опитвам да ви подготвя. Вероятно не сте виждали подобни. Проблемът с удавниците е, че от водата очите им помътняват и не може да се каже дали са били зелени или, както е в нашия случай — сиви. Освен това намерихме един наркоман. Свръхдоза хероин.

— Джоузеф не е наркоман. — За да поддържа надеждата си, Тес предпочете сегашното време.

— Може би, но не винаги е очевидно, а от разказа ви излиза, че приятелят ви е потаен. Там е работата, че описанието на наркомана съвпада. Освен очите. И тук не може да се разбере цвета. Плъховете са ги изяли.

Тес вътрешно изтръпна.

— Разбирам.

— Ако все още настоявате, както вчера…

— Настоявам.

— Мога да ви покажа снимки. Обикновено се прави така и не е толкова травмиращо. Проблемът е, че колкото и да са добри, снимките никога не предават точно перспективата. Ако лицето е било обезобразено, може да се разпознае само… Искате ли… Ужасен въпрос. Искате ли да видите…

— Труповете? Да. Заради Джоузеф.

Въпреки всевъзможните й перипетии като репортер, Тес никога не беше влизала в Нюйоркската морга. Притеснена, тя очакваше да види нещо като във филмите — стена от стоманени хладилни шкафове, отваряне на блестяща врата, изтегляне на шейна със завит с чаршаф труп. Вместо това лейтенант Крейг я съпроводи по дълъг коридор до малка стаичка с голяма стъклена преграда, зад която имаше складов асансьор.

Крейг се разпореди по телефона и обясни на Тес:

— За да спестим време подготвих всичко предварително. Персоналът е готов. Тес, още не е късно да се откажеш.

— Не, длъжна съм. — Тя стисна разтрепераните си ръце, очаквайки със страх какво ще последва.

След половин минута я стресна шумът на асансьора. Тес проследи вдигането на кабелите и платформата. Когато спря зад стъклената преграда, тя се взря в подпухналото оловносиво лице на трупа със мътнобели очи и кожа, която сякаш всеки момент щеше да се свлече от скулите. Макар че беше сива на цвят, кожата й напомняше на варен домат. Отвърна се, защото й се повдигаше.

Крейг внимателно докосна рамото й.

— Знам какво е. Колкото и да съм идвал тук, всеки път ми прилошава.

Тес се бореше да овладее спазмите в стомаха си.

— Благодаря — тя си пое дъх. — Мисля, че ще ми мине. Изглежда не съм достатъчно твърда…

— Никой не е. Ако някога свикна с подобни гледки, веднага ще напусна работа.

— Чаршафът, с който е завит до шията. Той прикрива шевовете от аутопсията?

— Точно така. Но се вижда достатъчно… — Крейг се поколеба. — Той ли е? Твоят приятел?

Тес поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли си? От престоя във водата лицето се деформира.

— Не е Джоузеф. Да свършваме по-скоро.

Крейг вдигна слушалката и даде указания.

Забуча моторът. Все още избягвайки да гледа към шахтата, Тес си представи спускането на платформата, отнасяща трупа.

— Мога ли…?

— Да, можеш вече да се обърнеш.

Тя се завъртя бавно с несигурни нозе. Шумът на идващата отдолу платформа я стресна. Лицето й пребледня и трябваше да събере всичките си сили, за да погледне отново през стъклото.

Крейг я беше предупредил, че плъховете са изяли очите му, но другите поражения я завариха неподготвена. Изгризани бяха устните и трупът сякаш се хилеше с оголени зъби. Нямаше нос, а само две гротескни дупки. Бузите бяха разръфани, овалната дупка под брадата изглеждаше като втора уста, а…

Тес се отдръпна.

— Махнете го!

Въпреки звънките удари на пулса в ушите си, чу как Крейг каза нещо по телефона, а после — с облекчение — шума от слизащата платформа.

Крейг отново докосна ръката й.

— Не, не е Джоузеф — завъртя глава Тес. — Челото е твърде тясно. — Тя пое дъх. — Косата е същата, но с път отдясно, вместо отляво. Благодаря ти, Господи, не е Джоузеф.

— Ела насам. Седни.

— Нищо, ще ми мине.

— Разбира се. Но си пребледняла. — Крейг я поведе.

Тес се подчини, облегна се и затвори очи, усещайки студена пот по челото.

— Свърши ли? — Гласът й премина в шепот. — В колата ми каза само за два трупа. Искам да разбера за Джоузеф, но се моля на Бога да няма още.

Крейг не отговори.

Бавно, с безпокойство, Тес отвори очи. Крейг гледаше в пода.

— Кажи ми — гласът й стана по-твърд. — Има ли други? Какво криеш?