Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Далеч от огньовете поляната тънеше в непрогледен мрак, разкъсван само от факлите на Фулано и Джерард отпред. Като факлоносците от олтара, помисли си Тес. Краката и полата й се измокриха от росата на високата до колене трева. Да можеше да побягнат с Крейг в тъмнината! Но тези въоръжени хора веднага щяха да ги последват, а и селяните щяха да се включат в търсенето. Дори не знаеха къде да търсят спасение в тези чужди краища. Щяха да ги хванат отново!

Поляната стана по-стръмна. Мяркаха се букови дървета и големи камъни. Групата продължи да се изкачва. Замириса на борова гора.

Изведнъж наклонът свърши, а зад тревата изникнаха скали. Тес се взря напред и в светлината на факлите различи тесен процеп в основата на една скала, почти напълно скрит зад храстите. Пещера. Групата влезе в нея, но само няколко крачки по-нататък пред тях се изпречи ръждясала метална врата и всички спряха.

Фулано извади ключ от джоба си и отключи катинара на вратата. Натисна с рамо, вратата се отвори бавно и със скърцане и Фулано изчезна зад нея. Известно време се чуваха само стъпките му. После се чу шум от мотор и пещерата се освети от мъждива лампа, висяща от тавана.

Някой побутна Тес в гърба. Тя се обърна и видя Хъф Кели, който незабелязано се бе присъединил към групата. Беше облечен в същите груби дрехи, като въоръжените им спътници.

— Влизай, там има обувки и яке. В пещерата е хлъзгаво и студено.

— Нося си маратонките — каза Тес. Тя ги измъкна от чантата и бързо се преобу, чувствайки най-сетне краката си сигурни.

Изгасиха факлите. Тес взе едно от якетата, които бяха закачени до генератора, и го облече, но все още продължаваше да трепери. Отново тръгнаха. Тесният проход свършваше непосредствено над главите им. Десет метра по-нататък спряха пред нова врата. Фулано отключи и нея, а в това време Хъф Кели заключи първата зад гърба им.

Това е, каза си Тес. Свършено е с нас.

— Не се притеснявайте — обърна се Фулано и гласът му глухо отекна сред каменните стени. — Това е само мярка за безопасност. Нощ е и не забравяйте, че не само вие сте изложени на риск. Алън и аз сме под постоянен прицел. Не се съмнявам в местните хора, но под прикритието на тъмнината други могат да се промъкнат след нас и лесно да ни хванат в това отдалечено място. Оставихме трима от охраната да пазят отвън, за да не ни изненада някой при излизането. Агентите на Алън тук не се чувстват на своя територия.

— Забелязах — Тес беше уверена, че агентите всъщност охраняват нея и Крейг, а не Джерард и Фулано. — Но ако някой премахне стражите ви отвън?

— Ние държим връзка с тях по радиото. Ако не ни отговорят, ще използваме друг изход.

— За всичко сте помислили — забеляза Крейг.

— Стараем се — Фулано бутна вратата. — А сега изненадата.

— Едно от чудесата на света — добави Джерард. — Малко хора са го виждали. Само онези, които заслужават, които могат да го оценят, които са загрижени за Земята и живота на нея. Тес, ти си заслужила това право.

— След малко — Фулано отвори докрай вратата — ще видите мистерията. Най-голямата тайна. Нещо тъй свещено, че след като го видите, никога няма да сте същите.

— Не мога да си представя какво…

— Не се опитвайте — каза Джерард. — Приемете истината. Застанете тук и гледайте. Предстои ви да се промените коренно.

— Както я карам напоследък, наистина трябва да се променя. Към по-добро, надявам се.

— Към по-добро — потвърди Фулано. — Обещавам ви.

Тес ги последва през вратата и хвана ръката на Крейг. Почти физически усещаше присъствието на охраната зад гърба си. Фулано остана да заключи.

Все по-безнадеждно става, повтаряше си Тес.

Груби стъпала, изсечени във варовика, ги поведоха надолу. Влажната скала край стълбата проблясваше в светлината на лампите. Накрая стигнаха широка сводеста зала. След тесния коридор огромните й размери изненадаха Тес. Почти с благоговение се взря в сталактитите и сталагмитите, напомнящи с очертанията си странни животни. От устата й излизаше пара.

— Тук температурата е постоянна през цялата година — дванадесет градуса и половина по Целзий. Преди хиляди години каменна лавина затрупала основния вход и създала естествена изолация за пещерата. Тя останала скрита почти през цялото време. Но в началото на деветнадесети век друг трус отворил процеп в скалата. Един местен овчар, търсейки стадото си, попаднал на този вход и влязъл в пещерата. Не стигнал далеч, защото цепнатината се стеснявала, но успял да види голямата зала зад нея. После разказал за находката си в селото. Така — от човек на човек — вестта стигнала до моя пра-пра-прадядо, който се интересувал от пещери и организирал експедиция до мястото. Негова е заслугата за разширяването на прохода. След това влязъл с хората си навътре и намерил това, което ще ви покажем сега. Когато го видели, накарал работниците си да дадат клетва, че ще го пазят в тайна. После поставил желязната врата и я заключил, като отнесъл ключа със себе си. По-късно поставил и втора врата. Това не са вратите, които видяхте — онези се разпаднали преди много години. Последните подобрения — стъпалата, осветлението — са отскоро.