Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Какво е открил тук? И защо е пожелал да го скрие?

— Не толкова да го скрие, колкото да го запази — отвърна Фулано. — След миг ще разберете.

Той преведе групата през залата и отново влязоха в тесен коридор, който извиваше ту наляво, ту надясно и ги отвеждаше все по-ниско надолу.

Затвореното пространство на пещерата измъчваше Тес. Влажният въздух я притискаше. Прескачаше локви. Отнякъде се чуваше шум от стичаща се вода. Студените капки я стряскаха. Коридорът приличаше на лабиринт. След поредния завой пред тях се показа нова огромна зала. Фулано и Джерард ги чакаха при входа с блеснали очи.

Крейг спря зад Тес. Хъф Кели и останалите също приближиха отзад.

— Защо спираме?

— Стигнахме. Не виждате ли? — попита усмихнат Джерард. — Наистина ли не виждате? — Смехът му проехтя в пещерата и се върна назад сякаш усилен. — Погледнете!

Тес обърна поглед накъдето сочеше Джерард. Гледката я смрази. Тя отстъпи назад, поразена и разтреперана.

— О, Господи! — промълви тихо и повтори отново, по-силно: — О, Господи!

Коленете й се разтрепераха. Тя потърси опора в скалата.

— Прекрасни са! — изтръгна се от устата й. — Не съм виждала нищо подобно! Просто не мога да повярвам на очите си!… Господи, ще се разплача.

Крейг също клатеше глава. Бе поразен и не можеше да каже дума.

Навсякъде по каменните стени наоколо и над тях стотици животни се разхождаха или пасяха, плуваха, скачаха, или просто стояха в прекрасни пози. Рисунките по стените бяха тъй много, че Тес не можеше нито да ги изброи, нито да ги обхване наведнъж. Животните се припокриваха, сливаха, сякаш в едно неизброимо, огромно, вечно, застрашително стадо.

— Да — каза Джерард развълнуван. — Бил съм безброй пъти тук, но всеки път величествената им красота извиква сълзи в очите ми. Прекрасни до болка. Сега нали разбирате, че не преувеличавах. Едно от най-големите чудеса на света. За мен това е душата на планетата.

Елени, лосове, бизони, коне, кози, мечки, лъвове, мамути. Много, много други, някои от които Тес дори не познаваше, вероятно, защото бяха отдавна изчезнали видове, обитаваха пещерата и я изпълваха със своята божествена красота.

Някои бяха издълбани в скалата и очертани с въглен, други — с червено. Някъде контурите бяха цели, другаде като пунктир. Животните бяха в естествена големина. На тавана огромен елен простираше разклонените си рога. Мускулите на задните му бутове изпъкваха почти релефно.

Животните сякаш щяха всеки момент да скочат от стената. Тук-там бяха странно деформирани, с което се постигаше усещането за движение, а някъде изображенията им следваха извивките на скалата. Прескачаха пукнатини, изчезваха в бездни.

— Кой ги е нарисувал? — успя най-сетне да изрече Крейг. — И кога?

— Преди двадесет хиляди години.

— Нима?

— Тези изображения са от зората на човечеството — обясни Фулано. — Кой е авторът им? Непосредственият предшественик на съвременния човек в еволюцията. Кроманьонският човек. Неговото чувство за красота, преклонението му пред природата е огромно. Направете сравнение със сегашното отношение към природата. Може да се каже, че сме не стъпка напред, а стъпка назад в развитието. Някои наричат кроманьонците „пещерни хора“, но това е абсурд, защото те никога не са живели в пещери. Не биха могли да издържат на студа и влагата. Живели са навън. Но понякога — антрополозите не могат да обяснят защо — навлизали дълбоко в пещерите и в подобни зали изобразявали великолепието на животните. Според мен тези пещери са били за тях нещо като църкви, в които са идвали при особени случаи, може би на пролетното равноденствие или лятното слънцестоене, за да се поклонят на чудото на възраждащата се природа и да посветят подрастващите деца в мистичните ритуали на племето. Най-голямата мистерия — животът. Това е място за преклонение, за подсъзнателно сливане с духа на природата.

Джерард поясни:

— Това не е единственото подобно светилище, открито през деветнадесети век.

— Чувала съм за рисунките в пещерата Ласка, Франция и Алтамира, тук, в Испания — кимна Тес.

— Но Ласка бе открита едва в средата на този век. Алтамира е първата открита такава пещера, през 1979 година. Но моят прадядо открил тези рисунки десетки години по-рано. Той инстинктивно чувствал, че нито един историк няма да повярва в автентичността им. Как е възможно примитивният човек да създаде такава красота? Учените щели да обявят рисунките за фалшификация. За да не му се присмеят, той заключил пещерата и така я запазил само за себе си, за своето семейство и много близки приятели. Бил е прав, защото при откриването на рисунките в Алтамира специалистите не ги взели насериозно. Едва като били намерени и други подобни във Франция, антрополозите признали грешката си. Ласка и Алтамира са толкова впечатляващи, че често ги наричат Сикстинската капела на палеолита. Не съм бил в Ласка, но съм виждал рисунките в Алтамира и мога да ви кажа, че не могат да се сравняват с тези, които виждате. Това е истинската Сикстинска капела на палеолита. Благодарен съм на този мой прадядо. Той разбрал, че пещерата, недокосвана толкова хиляди години, е тъй уязвима, че ако в нея нахлуят тълпи от хора да разглеждат рисунките, топлината от телата им ще наруши температурното равновесие. С обувките си ще внесат микроорганизми, дъхът им ще увеличи влагата, кондензирана върху стените. Тези рисунки, запазени по щастливо стечение на обстоятелствата, ще бъдат разядени от гъбички и ще бъдат замърсени от саждите на факлите. Събитията от нашия век показаха, че е бил прав. Рисунките в пещерата Ласка, посещавана от много туристи, се покриха с разрушителна зелена плесен. Сега тя е отново затворена и достъпна само за специалисти при особени мерки за чистота. В Алтамира се допускат само няколко души на ден, след предварително записване. Но тук, в тази отдалечена пещера, се допускат още по-малко. Двете врати осигуряват добра изолация от външния въздух. Казах ви, че това ще бъде най-силното преживяване в живота ви. Малко неща могат да се сравнят с това.