Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Прекрасна си, Тес — посрещна я Фулано.

— Gracias — тя се опитваше да изглежда простодушна.

— Научила си испански — засмя се той.

— Само тази дума. Наистина благодаря. Дрехите са страхотни.

— Радвам се.

През широките прозорци залязващото слънце хвърляше червени отблясъци в столовата.

— Сигурно очаквате да научите каква е изненадата — каза Фулано.

— Като на рожден ден. Обичам изненадите — възкликна Тес, като сядаше. Тя успешно прикриваше страха си. Забеляза, че двамата агенти заеха места до вратата. Вътрешният двор също се охраняваше от въоръжени стражи.

— Струва ми се, че не сте били досега в Испания. Едно от нещата, които трябва да знаете, е че испанците имат друго разписание на деня, различно от това в Америка. Те работят от девет до един. След това имат дълга почивка за обед — сиеста. Подремват. Правят любов. Кой каквото иска. В четири се връщат на работа до седем. После могат да се видят с приятели, да хапнат и пийнат леко. Основното им ядене е късно — към десет. А тези леки закуски се наричат тапас и са гордост на испанската култура. Това е изненадата, която ще опитате сега.

Тес почувства внезапно облекчение. Фулано даде знак и трима прислужника донесоха множество чинии на масата.

Тес не беше гладна, но трябваше да яде, защото имаше нужда от всичките си сили.

— Първо калмари — покани ги Фулано. — Това са маслини, а това тук — сардини. Не като в Америка. Тези са пресни. Парченца пържено пиле, скариди и, разбира се, хляб, пържени картофи с майонеза и…

— О, спрете! — извика със смях Крейг, но Тес знаеше, че веселието му е престорено. — Ако това е лека закуска, изобщо не си представям какво трябва да е основното ядене.

— Ще се изненадате.

— Предполагам.

Зад прозорците все така се разхождаха хората от охраната. Тес се престори, че се интересува от храната.

— Тези малки чинийки за какво са?

— Отделна чинийка за всяко блюдо. Важно е да не се смесват вкусовете им.

— Тогава да опитам. Умирам от глад.

Тя забеляза, че освен риба и пиле нямаше друг вид месо — многозначителен пропуск. Сипа си по малко от всяко блюдо и разположи чинийките пред себе си.

— Искате ли чаша отлежало вино? Испанските вина са много добри. Или cerveza? — предложи Фулано.

— Какво е това?

— На испански „бира“.

— Благодаря — каза Крейг. — Предпочитам вода.

— И за мен — каза Тес. — Не понасям алкохол. Замайва ми главата.

— Интересно и на мен — каза Фулано и наля в чашата й вода от каната.

Тес го изчака да налее и на себе си и да отпие, преди да опита от своята чаша.

— Боже, преядох — оплака се Крейг.

— Помнете, че основното ядене е после. А сега имаме друга изненада.

Ето, започва се, сепна се Тес. Последната вечеря на осъдените на смърт.

— Отново? Тази долина, замъкът, тези тапас. Изненада след изненада. Още ли има?

— Нещо наистина специално — обясни Фулано. — Може да го видите само веднъж в годината. Но ни е нужен хеликоптер. Сигурно не сте си починали напълно от пътуването, но обещавам да не ви разочаровам. Ще видите, че си заслужава.

— Тогава да вървим — каза Крейг и стана.

Тес не знаеше какво планира, но се изправи след него. Агентите от националната сигурност също станаха.

След пет минути, когато слънцето вече обагряше в пурпур ръба на планинската верига над долината, те заеха местата си в хеликоптера. Отсъстваше секретарят на Джерард — Хъф Кели. Тес се зачуди къде ли може да бъде. Не го беше виждала откакто бяха пристигнали.

Но нямаше време да прави предположения. Само след минута, сякаш по тревога, хеликоптерът излетя и се насочи към планините на север. Тес кръстоса и притегна здраво коланите на седалката, като очакваше всеки момент двамата агенти да я сграбчат и да я изхвърлят навън. Но всички седяха спокойно, а хеликоптерът се издигаше все по-високо, приближавайки смрачените планини.

— Алън ми каза, че сте били под заплаха в Америка — обърна се Фулано към Тес. — Мога да ви уверя, че това, което ще видите, ще разсее тревогите ви.

Хеликоптерът пресече планинската верига. Далеч на запад слънцето се бе скрило зад ридовете. Долината под тях потъна в мрак.

— Наближаваме френската граница — забеляза Джерард.

— Разбира се нямаме намерение да нарушаваме въздушното пространство на Франция. Но изненадата, която искаме да ви покажем, е един обичай, който е дошъл тук от Южна Франция още преди векове. Струва си да го видите.

Хеликоптерът пресече верига от хълмове и навлезе в друга тъмна долина. Но не… Хиляди малки светлинки мигаха из нея.