Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Сигурно имат някаква причина да ни оставят живи.

— Засега.

— Да, засега. Нещо непредвидено става. Може би изненадата, която спомена Фулано.

— Каквото и да е, не е в наша полза.

— Какво да правим? Да бягаме?

— А охраната? Проклет да е отец Болдуин. Целта му не е била да ни помогне, а само да ни използва. Ако не го бяхме послушали, щяхме да сме в безопасност.

— Щяхме да сме вече мъртви.

— Добре — съгласи се Крейг. — Засега ще се оставим събитията да ни водят. Когато се стъмни, може да ни се удаде възможност да се измъкнем. Може да се спуснем през балкона. Ако някой ни се изпречи, аз ще го задържа, докато ти…

— Не, или двамата, или никой.

— Тес… — Крейг хвана главата й, наведе се и я целуна. — Тес, няма полза да загиваме и двамата. Ако трябва да се избира, предпочитам ти да се измъкнеш.

Тя нежно го целуна в отговор.

— Ти не излъга, когато каза, че сме сгодени. Просто нямахме време да говорим за това. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

Тя го потегли за ръката.

Крейг не разбра.

— Какво правиш?

— Влизаме вътре. Оттук нататък ще се държим като влюбени, иначе ще предизвикаме подозрение. Как каза че баща ти наричал майка ти? Бебчо? Хайде, бебчо, да довършим започнатото. Ако ще умираме… — Тя изведнъж го прегърна, хлипайки. — Това е цялото време, което ни остава. Джерард и Фулано ще ни чакат в осем. Да не губим нито минута. Искам да се изкъпя заедно с теб.

Тя започна да разкопчава ризата му. Целуваше го по гърдите, а сълзите й пареха кожата му.

— Сигурна ли си? — попита я той.

— Да не искаш да умра без да съм била с теб? Прегърни ме. О, Господи, толкова ме е страх!

— Зная. И аз се страхувам.

— Не искам да умирам… Да, така е добре. Страхувам се Крейг. Ела.

Те се придвижваха към банята, сваляйки един на друг дрехите, но леглото се изпречи на пътя им. Полудяла от страст, Тес събори Крейг напреко върху леглото, притиснала тяло отгоре му. Те се обсипваха с целувки, а ръцете им трескаво галеха телата.

Тес разкопча колана му и дръпна ципа на панталона му. Крейг се изви разтреперан под нея и обхвана възбудените й гърди. Езикът му я докара до полуда. Тес изрита дънките си, а Крейг, целувайки гърдите, а после корема й, се плъзгаше все по-надолу. Накрая смъкна бельото й, като продължаваше сладострастно да целува вътрешността на стегнатите й бедра. Тес смъкна последните останки от облеклото му, изви се и легна под него. Двамата се притискаха силно, сякаш искаха да се докоснат с всеки милиметър от кожата си. Тес впи език в устата му, сякаш искаше да влезе в него, да бъдат едно цяло и когато най-сетне Крейг проникна в нея, тя забрави за микрофоните в стаята. Виеше в пристъпите на екстаза, без да мисли дали ги подслушват. Кулминациите следваха отново и отново, докато накрая и двамата достигнаха едновременно до момента на върховна наслада, забравили за всичко на света.

Неохотно се отделиха и се отпуснаха един до друг. Тес бавно овладяваше дишането си, сърцето й бумтеше в гърдите. Няколко минути не промълвиха нито дума. После се целунаха — този път лениво и нежно.

След петнадесет минути отново се любиха. Накрая, в пълно изтощение, стигнаха до това, с което мислеха да започнат — ваната. Тя се оказа неочаквано голяма. Двамата морно се отпуснаха в топлата вода и я оставиха да отмие от телата им праха, болката и умората.

Тяхното време беше изтекло.

— Готова ли си? — попита Крейг.

— Не. Но можеш ли да предложиш нещо друго?

— За съжаление не мога.

— Тогава да го направим с финес.

— Обичам те.

— И аз те обичам… Целуни ме. Така е по-добре.

Когато отвориха вратата, насреща им вече седяха двама агенти и ги очакваха. Без да продумат, те ги последваха надолу до столовата, където завариха Джерард и Фулано да седят на старинната маса. Двамата им се усмихнаха и станаха да ги поздравят. Фулано беше сменил работните си дрехи с панталон и спортно яке.

Тес и Крейг също бяха сменили дрехите си с други — един прислужник им ги донесе малко преди да напуснат стаята. Крейг беше облечен почти като Фулано. Дрехите на Тес не бяха по неин вкус: син шал и копринена блуза в тон, червена памучна пола и сандали от мека кожа, удобни като пантофи. Тес не обичаше да ходи с пола, при това дълга до глезените, а сандалите означаха, че трябва да се раздели с маратонките си и радиопредавателя в петата на едната. Тя пъхна маратонките в обемистата си чанта-торба. Въпреки това не можеше да се отърве от подозрението, че Фулано нарочно бе наредил да й дадат тези дрехи, за да не може да бяга. Чувстваше се безпомощна и уязвима.