Дейвид Морел - Изгубеният брат

Камъкът ме удари в гърдите, но аз не обърнах внимание на болката. В момента мислех само за едно — как да изведа сина си от гората.

— Всичко е наред, Джейсън. Вече няма от какво да се страхуваш.

Пристъпих към него. Но понеже бях изцапан с кръв и обгорен от огъня до неузнаваемост, той явно ме помисли за Пити.

Изкатери се нагоре по стръмния бряг на рекичката и се скри в гората.

Спуснах се след него, като залитах заради нараняванията си. Когато навлязох в храстите край брега, горещината и пушекът едва не ме изтласкаха назад.

Сред дима се мярнаха ярки светлини. Жегата се засили. Едно дърво избухна в пламъци. Към храсталака се понесе стена от огън.

— Джейсън! — Пушекът ме задави. Привих се на две, раздиран от кашлица, но се насилих да продължа и подминах още няколко дървета.

Вятърът разнесе за момент дима. Джейсън стоше пред мен, а пред него се извисяваше огнена стена. Той се завъртя отчаяно, за да избяга от приближаващите се пламъци, но ме видя и се закова на място. Аз, изглежда, му се сторих по-страшен от огъня. Джейсън се устреми наляво към една пролука в огнената стихия. Вятърът запрати пламъците към сина ми в същия миг, в който се метнах върху него. Съборих го на земята и огненият повей мина над преплетените ни тела. Издърпах го назад с малкото сила, която беше останала в ранената ми ръка. Той ме риташе и удряше. После започна да ме удря и Кейт.

— Пусни го! — изкрещя тя.

Вкопчени един в друг, тримата се търкулнахме надолу по брега и цопнахме във водите на потока. Жена ми и синът ми продължиха да ме налагат, но аз не им отвръщах. Силата на ударите им намаля. Накрая те се отпуснаха по гръб и се загледаха в мен, а изтощените им гърди се повдигаха и спускаха.

— Обичам ви — казах им аз.

Кейт и Джейсън ме гледаха безмълвно.

Но нещо в погледа им се промени, сякаш си спомниха, че е имало време, когато тези думи са означавали нещо за тях.

— Стойте тук. Трябва да свърша нещо — успях да изрека.

Докато огънят се приближаваше към потока, аз се наплисках с вода. После пропълзях от другата страна на падналото дърво. Отидох при трупа на Пити. Той беше почти целият в кръв заради многобройните дупки от куршуми.

Но това не беше достатъчно. Брат ми вече се беше завърнал веднъж от небитието. Трябваше да се уверя, че е мъртъв, че няма да се върне отново дори в кошмарите ми.

Хванах го за краката, но наранените ми ръце бяха твърде слаби, а болката в тях — прекалено силна, за да успея да го изтегля на брега. Опитът ми се оказа неуспешен и вече се канех да се откажа, когато в полезрението ми се появиха ръцете на Кейт. Погледнах я изненадано, но тя не каза нищо, просто ми помогна да извлечем Пити нагоре по склона.

Хвърлихме го в огъня. Трупът избухна в пламъци. Тръгнахме обратно към потока. Кейт се подхлъзна и падна, но когато се опитах да й помогна, не ми позволи да я докосна и се изправи сама. Като спазваха дистанция от мен, двамата с Джейсън побягнаха.

Тримата лежахме известно време в болница. Бях разпитан от полицията и областния прокурор, които искаха да знаят защо не съм оставил властите да се разправят с Пити. Направих всичко възможно да ги убедя, че съм бил притиснат от обстоятелствата. Как бих могъл да им обясня, че съм се страхувал, че, вместо да спасят Кейт и Джейсън, полицаите могат да ги погубят? Въпреки опроверженията ми, те настояваха, че моят мотив е бил гневът, че съм искал да разчистя сметките си с Пити.

Трябваше да се явя на съд и, както ми обясни адвокатът ми, можех да бъда обвинен във вземане на закона в свои ръце. Но аз се съмнявам, че сред съдебните заседатели имаше някой, който, след като видя гипсираната ми ръка и изгарянията по лицето ми, да не реши, че съм изстрадал достатъчно. Кейт и Джейсън със сигурност бяха. Очите им имаха измъчения поглед на военни бежанци.

След три седмици ни пуснаха да си вървим. Наех човек срещу заплащане, който да закара волвото в Денвър, а ние с Кейт и Джейсън хванахме самолет до Кълъмбъс. Нашите приятели приветстваха завръщането ни. Обадиха ни се по телефона. Посетиха ни вкъщи. Организираха парти в наша чест. Бяхме им благодарни. Но в действителност бяхме твърде травматизирани, за да бъдем социални. Усмихвахме се и водихме кратки разговори с усилие, а колкото до „дългите разговори“ — все още не бяхме готови да обсъждаме в подробности случилото се. Скоро интересът към нашето завръщане отшумя. Телефонните обаждания, посещенията и поканите намаляха. Накрая ни оставиха на спокойствие.