Дейвид Морел - Изгубеният брат

Внезапно ме заслепи огнено зарево, което, тласнато от силен порив на вятъра, профуча над главата ми. Дърветата и храстите пред мен избухнаха в пламъци. Почувствах как горещата вълна опърли косата ми и залитнах назад, загубвайки равновесие. Строполих се на брега на рекичката точно върху раненото си рамо. Стиснах зъби, за да не изкрещя, претърколих се до потока и се стоварих болезнено в плитките му води.

Изправих се с огромно усилие. Изпуснах компаса и не можах да го намеря. Не че сега той можеше да ми бъде от полза. Пред мен и зад мен бушуваше пожар, предполагах, че Пити е някъде от дясната ми страна, така че единствената безопасна посока, в която можех да поема, бе наляво, по течението на рекичката. Нямах представа дали бях улучил брат ми. Но ако не бях, той сигурно щеше да потърси убежище във водата, а това означаваше, че ще тръгне към мен. Не ми оставаше нищо друго, освен да потърся някой завой, да се скрия там и да го нападна от засада.

Не си спомнях колко пъти бях стрелял. Пистолетът ми навярно бе почти празен. Като се мъчех да овладея треперенето на ръцете си, натиснах копчето отстрани, изхвърлих пълнителя, извадих резервния петнайсетпатронен пълнител от торбичката на колана ми и го заредих, готов да продължа стрелбата.

Пред погледа ми падна сива пелена. Димът се сгъсти и взе да не ми достига въздух, тъй като огънят поглъщаше кислорода. Страхувайки се да не припадна, продължих пътя си край потока, като се стараех да вървя по брега, за да не вдигам шум във водата. От загубата на кръв се чувствах още по-зашеметен. Не можех да контролирам краката си и ту цопвах в потока, ту се подхлъзвах на разкаляната пръст.

Горещият въздух пареше в ноздрите ми. Свих зад един завой, надвисналият бряг ме предпазваше от бушуващите вдясно пламъци. Минах още един и в лицето ме блъсна хладен въздух. Бях стигнал до участък от гората, който още не бе засегнат от пожара. Прохладата ми се стори най-прекрасното нещо, което някога бях усещал. Вдишвах с пълни гърди с надеждата, че мислите ми ще се прояснят и ще се отърва от тъмните точици, които подскачаха пред погледа ми.

Когато чистият въздух прогони сивата пелена пред очите ми, внезапно спрях, виждайки два чифта отпечатъци от стъпки в калта. Едните бяха на възрастен човек. Другите — детски. Те следваха течението на потока също като мен.

Кейт и Джейсън.

Извърнах се при плясъка на нечии забързани стъпки във водата зад гърба ми. Прицелих се, но вместо Пити, пред мен изскочи едно паникьосано куче, което скоро се изгуби надолу по потока. Въздухът отново се сгорещи. Пламъците настъпваха.

Затичах се натам, накъдето водеха следите. Натъкнах се на дърво, което бе паднало напреки на речното корито. Промуших се под него, изправих се от другата страна и от устата ми се изтръгна стон, когато нещо тежко се стовари върху челото ми. От удара политнах назад и се блъснах в дървото.

Замаян, аз се отпуснах на колене във водата. По лицето ми се стичаха тънки струйки кръв. Опитах се да фокусирам замъгления си поглед.

С обезумели от наркотика очи, Кейт стоеше надвесена над мен с дебел като сопа клон, готова да ме удари отново. Джейсън се криеше зад нея.

— Недей, Кейт! — Ужасих се от факта колко хладно прозвуча глухият ми глас. — Недей! Това съм аз.

— Копеле такова!

Успях да вдигна дясната си ръка, преди да ме цапардоса повторно. Тоягата се стовари под лакътя ми, което намали малко силата на удара, но въпреки това болката, която прониза ръката ми, беше неописуема и се уплаших, че е счупена.

Пистолетът ми тупна на брега.

— Недей, Кейт, това наистина съм аз! Брад!

— Брад! — изкрещя тя и отново замахна с клона.

Хвърлих се надясно, като едва избегнах удара. Тоягата се стовари във водата. Кейт замахна отново. Аз се претърколих, а тя продължи да размахва импровизираната си сопа.

Изведнъж зяпна при вида на нещо зад гърба ми.

Проследих погледа й.

Лицето на Пити се подаваше над поваленото през потока дърво. Челото му беше покрито със сажди. Косата и брадата му бяха обгоряли. Ризата му беше почерняла от дима. От една рана на лявото му рамо, където, изглежда, го бях улучил, когато бях стрелял за последен път, течеше кръв.

Пушката му беше облегната на падналото дърво и цевта й сочеше към нас.

Джейсън отстъпи назад.

— Ако знаеш кое е добре за теб, синко, не прави друга крачка — каза му Пити.

Аз лежах по гръб в потока. Дясната ми ръка беше безпомощна, по всяка вероятност счупена от удара на Кейт. Надупчената ми от сачми лява ръка ме болеше не по-малко, но поне можех да я движа. Като се потях от усилието, започнах да опипвам колана си за ножа.