Дейвид Морел: Изгубеният брат

— Не! И така не ме наричай!

Без да откъсвам очи от спусъка на пушката, направих помирителен жест.

— Добре. Както кажеш, Лестър.

— Аз не съм Лестър!

— Не разбирам. Кой си тогава?

— Брад!

Мрачният му поглед ме убеди, че говори съвсем сериозно. Аз бях съсипал неговия живот. Сега той беше откраднал моя. Вземайки моите жена и син, той беше убеден, че е взел и моята самоличност. В съзнанието му той беше мен. Когато проумях дълбочината на лудостта му, краката ми омекнаха.

— Ужасно съжалявам. Бог да ти е на помощ — промърморих аз.

— Не. — Тонът му не оставаше съмнение, че се кани да натисне спусъка. — Бог да е на помощ на теб .

Взривът ме отхвърли в храстите. Не беше гръмнала пушката, а къщата. Когато сградата експлодира, ударната вълна ме повдигна във въздуха и ме запрати в шубрака. Разлетяха се отломки, откършени клони и листа.

Щом дойдох в съзнание, долових мириса на дим и чух пращенето на пламъци. Надигнах се мъчително до седнало положение. Главата ми се въртеше, гадеше ми се. Бученето в ушите ми бе непоносимо.

Бях запратен в някаква падина. Благодарение на това бях оцелял въпреки шрапнелите от взрива. Във въздуха се носеха вълма от дим, около мен лежаха тлеещи отломки. Храстите бяха обхванати от пламъци. Вятърът ги прехвърляше от дърво на дърво.

Като кашлях от пушека, се изправих с олюляване на крака. Огледах се за Пити. Спрях погледа си върху горящия кратер, където преди миг се издигаше къщата. Брат ми не беше на мястото, където бяхме стояли. Сигурно експлозията беше запратила и него в шубраците.

Пламъците настъпваха към мен. Кейт и Джейсън. Трябваше да ги намеря. Докато навлизах, препъвайки се, все по-навътре в гората, се молех жена ми и синът ми да са успяли да избягат достатъчно далеч, за да не ги застигне огънят.

А Пити да не е успял. Защото той щеше да направи всичко възможно да ги върне.

Стига да не беше мъртъв. Може би взривът го беше убил.

Но тогава къде беше тялото му? След експлозията бяха останали толкова малко укрития, че би трябвало да видя трупа му. Но къде беше той?

Вятърът довя дима към мен и аз се разкашлях още повече, като залитах през гората. Докато съм лежал в безсъзнание, огънят бързо се бе разраснал, прескачайки от дърво на дърво. Храстите се запалваха един след друг. Вървях на зигзаг, за да избегна пламъците от дясната ми страна, но в следващия миг открих, че отляво гори нов участък от гората.

Искаше ми се да извикам „Кейт! Джейсън!“. Но те изглеждаха толкова уплашени от мен по време на бягството ни от мазето на къщата, че не ми се вярваше да ми отговорят. Така по-скоро щях да увелича паниката им. А дори и да ми викнеха в отговор, колкото и невероятно да ми се струваше това, съществуваше риск Пити да ги чуе и да ги намери преди мен.

Да не говорим, че той можеше да се ориентира по виковете ми и да разбере къде съм.

Огнената стихия бушуваше около мен. Вятърът носеше облаци от дим. Като се препъвах и се борех да си поема дъх, излязох на някакво открито пространство. Пламъците отново ме изпревариха и се прехвърлиха на дърветата срещу мен.

Колко далеч бяха успели да стигнат Кейт и Джейсън? Спомних си за потока, който бях следвал в гората. Ако успеех да се добера до него, ако те го достигнеха също, щяхме да имаме шанс да се спасим.

Да отида при потока? Как? Докато заобикалях горящите участъци от гората, се бях заблудил. В паническото си бягство Кейт и Джейсън навярно се бяха загубили между дърветата също като мен. И може би сега се въртяха в кръг.

Извадих компаса от джоба на ризата си. Като се взирах в стрелката му с присвити заради дима очи, се обърнах с лице на северозапад — в противоположната посока на тази, от която се бях приближил към къщата. Прибрах компаса, наведох се, за да избегна един падащ горящ клон и се затичах на северозапад към все още незасегнатите от огъня дървета.

От пожара се носеше пукот и пращене. Сухите дънери експлодраха от горещината. От дървото от дясната ми страна внезапно се разлетяха парчета кора и дървесина и аз се хвърлих на земята, давайки си сметка, че този път гърмежът бе предизвикан от пушката на Пити.

Извадих пистолета си и останах поразен колко силно трепереше ръката ми. Инструкторката ми в Денвър ме бе предупредила, че независимо колко си добър в стрелбата по мишени, пак ще се окажеш неспособен да овладееш оръжието си, когато се стигне до борба на живот и смърт. Когато страхът вземе връх, всичките ти умения отиват на кино.