Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Не ми трябва за нещо кой знае колко важно — допълни Графтън. Знаеше, че Ейб ще полюбопитства за какво му е. — Чудех се как всъщност изглежда Ханой.

— Разбирам — каза Стайгър. Отвори шкаф с множество дълги чекмеджета и извади карта, която постави на масата.

— И аз от време на време вадя тази.

Върху картата бяха отбелязани главните улици, по-големите сгради и мостовете над Червената река. И това беше всичко. Всеки навигатор щеше доста да се поизпоти, ако трябваше да сравнява изображението от радара си с тази рисунка.

— Нещо по-детайлно?

— Не, това е всичко. Тук не е „Нешънъл Джиографик“.

— Къде е ханойския „Хилтън“?

Стайгър посочи с пръст направо към мястото, където бяха затворени военнопленниците.

— Ей тоя стар зандан.

Джейк запали цигара и се надвеси над картата. Французите, господствали в колониален Индокитай цели сто години, докато, ги изгонят от там, сигурно бяха построили по-важните сгради около транспортните възли и големите улици.

— Снимки имате ли?

— Има няколко — каза Ейб. — Ей сега се връщам.

Спецът влезе в съседната стая, където се проявяваха, разучаваха и прибираха по каталози снимките на разузнавателната служба. Върна се след около три минути с по един куп снимки в ръцете.

— Това е, но не са отскоро.

Графтън прехвърли снимките една по една. Вертикалните и страничните ракурси на града бяха смесени. Той поглеждаше надписа на всяка от тях, с надеждата, че на някоя ще пише „Народно събрание“ или „Седалище на Комунистическата Партия“. Върху две от снимките се виждаха по-важни сгради, на едната, от които се вееше знаме. Но това можеше да е, например, пощата. Той продължи бавно да се рови из купа, като внимаваше да не спре вниманието си прекалено дълго върху нещо определено. Джейк все още не се беше извинил на Ейб за случката в каюткомпанията, въпреки, че имаше намерение да го направи. За първи път оттогава насам беше останал насаме със Стайгър, но избягваше темата и ограничаваше репликите си до случайни коментари по фотографиите. В по-голямата си част градът се състоеше от безкраен брой жилищни блокове от по три-четири етажа — където, очевидно, от всеки прозорец висеше пране. Сиви, ниски, малки фабрики допълваха пейзажа. Нямаше никакви хотели за туристи или големи паметници, както подобава на столица. Дори Карл Маркс, помисли си Джейк, би се отвратил от този мрачен и безрадостен работнически рай. Откри една снимка, показваща останките на моста „Пол Думър“ и я разгледа внимателно. Този мост бе струвал скъпо в хора и самолети.

Джейк подреди снимките една до друга върху масата и взе да ги разучава една по една. Ако човек трябваше да избира цел в тази страна, какво можеше да бомбардира? Е, все пак трябва да се целим в столицата. Ако изобщо имат нещо, което да струва пукнат грош, то трябва да се намира тук, на тези снимки. Но какво ли е то?

— Там имате ли някакви инфрачервени снимки?

По лицето на Стайгър се изписа съмнение.

— Ще проверя.

Щом той излезе, Джейк веднага мушна пет-шест от най-интересните снимки под ризата си. Когато Ейб се върна, той се беше съсредоточил в опит да намери местата на по-важните сгради върху картата. Офицерът му подаде още три снимки, с размер осем на десет инча, направени точно над града.

Тези фотографии някой можеше да вземе за нощни снимки с дълго експониране, само че ярките петна по тях се дължаха не на светлинни, а на топлинни източници. Павираните, нагорещени от слънцето през деня улици, се бяха отбелязали като бледи лентички. Някои от по-ярките места може би указваха фабрики. Точиците сигурно бяха комини. Какво ли мога да разбера от тези снимки? — почуди се Джейк. Студен или топъл въздух излиза от обществените сгради? Или зависи по кое време на деня са фотографирани? Може би една лупа би свършила добра работа. Той осъзна, че не му достигат познания, за да разчете символиката на снимките, така че накрая ги връчи обратно на Стайгър.

— Ще имаш ли нещо против, ако заема това? — запита той, навивайки картата на руло.

Когато слезе в каютата, Сами вече спеше. Джейк тихо седна на ръба на койката си и отново внимателно разгледа откраднатите снимки, преди да ги заключи в касата на бюрото си.

Какво ли би представлявала една важна цел — може би Седалището на Комунистическата партия? Да можеше да му пусне отгоре две-три хиляди паунда взрив, какво хубаво послание би било това за ханойските червени вождове! Комунистите ще сметнат, че американското правителство е дало заповед за бомбардировката. Това може би ще ги накара да се откажат от войната.