Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Това може. Той не изглежда твърде умен, за да бъде повишен скоро. И не си мисли, че Хардести се е отървал. Старшина Стайърт ще му вгорчи живота за известно време. Той сигурно ще го направи доста по-добре от теб или от мен.

Джейк почувства тежка умора.

— Нещо друго, Шкипер?

— Не — Франк Кампарели отпи от чашата кола с лед. Джейк стана и се запъти към вратата.

— Недей унива, че ще останеш на кораба — каза командирът. — Ако един младши офицер не бъде наказан поне веднаж за едно плаване, все едно, че не е минал през школата.

— Да, сър — Джейк отвори вратата.

— А, между другото, кажи на съквартиранта си, че ако още веднъж открия да е срал другаде, а не в тоалетната, ще го накарам да изближе лайното от палубата.

Джейк зяпна от изненада.

— Това е всичко, Джейк. Лека нощ. — Татенцето се изхили. Джейк тръгна да излиза, после спря и отново погледна към командира си, който отпи голяма глътка от колата си.

— И не тряскай вратата като излизаш — каза Кампарели самодоволно.

— Седни, Сам! — те бяха в каютата си.

— А?

— Седни. Трябва да ти кажа нещо. — Сами се подчини с вперен в Джейк поглед.

— Шкиперът знае, че ти си фантомът.

— Какво? — Сами се втренчи в Джейк. — Сигурен ли си?

— Сто процента. Знае.

— Боже милостиви — подскочи Сами. — По дяволите! Кой му е казал?

— Май аз.

— Чакай малко... Виж сега...

— Той стреля напосоки и улучи в десятката. — И Джейк повтори разговора дума по дума пред Сами.

— Братче, никога не съм бил по-изненадан в живота си — и си ми пролича. Като ми видя физиономията, веднага се досети, че е улучил.

— Стара лисица. Само това ли? Нищо друго?

— Не. Това беше целият разговор на тази тема. Той изстреля залпа, когато аз вече излизах през вратата.

Сами се просна върху койката на Джейк.

— Да ме вземат дяволите — изви той. — Кой би се сетил?

— Ами, примерно — Кампарели. Може и Каубоя да е хвърлил подозренията върху теб.

Сами се замисли за миг.

— Не, братче, не е Каубоя. Не, мисля, че си абсолютно прав. Шкиперът се е сетил сам. — И се изсмя.

— Стига си се радвал, задник такъв. Аз пък оставам за наказание на кораба следващия път, когато излезем на брега.

— За какво?

— За това, че хвърлих оня на алигаторите.

— Кофти, но не се връзвай. Ако един младши офицер не...

— Знам, знам — ... все едно, че не е минал през школата. Но няма да те сменя от дежурство, когато сме на сушата, така че не си прави труда изобщо да ме молиш. Господи, надявам се, че вече няма да ми се налага да влизам в каютата му.

Сами се излегна назад и се размисли:

— Къде ли ще удари Фантомът следващия път? Джейк се запъти към вратата.

— Ако бях на твое място, приятелче, щеше да ми пука малко повече. Фантомът вече си има подражатели. Сега, след като Кампарели знае, на Крилатата Мъст ще му се подпали задника, ако последователите вземат присърце задачата да му разнесат славата и името!

Той излезе и остави Сами насаме с мислите си. Закрачи по коридора, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Да остане закотвен на кораба следващия път на брега! Значи ще минат три месеца преди пак да види Кали! Кампарели уцели в живо месо, помисли си пилотът унило, нищо, че не се усети.

Някъде бучеше компресор, а до ушите на Джейк долиташе приглушеното бръмчене на електрическа бормашина, може би от хангара над главата му. Пет хиляди души има на този кораб и всеки от тях живее своя собствен живот, със собствените си проблеми и тревоги. И всеки си мисли, че светът се върти около него.

Докато вървеше през матроската каюткомпания, отнякъде чу музика. Той тръгна по посока на звука. Мелодията пулсираше с влудяващ ритъм, отекваше от стоманените стени и се носеше надолу по коридорите. Откри музикантите настанени в една от извивките на стълбата, наподобяваща площадка. Четирима чернокожи моряка по тениски дрънкаха на електрически китари, а един удряше барабаните. Вокалът, с микрофон в ръка, се поотмести встрани, за да мине Джейк, като при това не пропусна и нота. Пилотът се качи до следващата палуба, продължи надолу по коридора като подмина една-две прегради, докато силният звук вече не го дразнеше. Облегна се на стената и затвори очи. Моряците свиреха мотаун — музиката на големите градове, пулсиращият ритъм на Детройт. Спомни си, че точно тези мелодии се носеха от радиото на Шевролета му, модел 57-ма, докато той хвърчеше с него в летните вечери, пропити с дъха на прясно окосено сено и разорана земя. Обхвана го носталгия по дома.