Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

На ниво 0-3 Джейк се насочи към борда и стигна до поредица от завои в коридора, които пречеха на светлината от вътрешността на кораба да излиза навън.

Той се придвижи напред пипнешком и откри, че е стигнал до стълба, която след четири стъпала извеждаше до пътеката край полетната палуба. Поради формата на корабния корпус, оттам духаше хладен въздух, изпълнен със солени пръски. Палубата за полети се намираше на височината на гърдите му. На слабата светлина от главната мачта едва се различаваха опашките на самолетите, паркирани в редица, колесник до колесник, със сгънати криле. Всеки самолет беше с опрени в стоманения бордюр на палубата основни стойки, а около петнадесет фута от тялото и опашката му стърчаха над океана.

Джейк тръгна по пътеката и стигна до самия нос на кораба. Тук вече вятърът стана насрещен. Облегна се на парапета и се загледа в тъмната вода, която носът пореше на бяла ивица. Подпря ръце на железните перила и остана така.

Замисли се за Кали. Опита си да си спомни лицето ѝ, гласа ѝ, топлината на тялото, но му беше трудно сред властното присъствие на нощното море. Дали беше влюбен в нея? Овладей се, Графтън! Още дълго ще трябва да живееш с реалността на предната линия, а не в света на приказките! Което значи още безсмислени атаки, зенитен огън и ракети! Още бомбардировки! Само че Макфърсън е мъртъв! Мъртъв, заради горичка нацепени на трески дървета.

А в какво беше вярвал Морган? Те двамата никога не бяха говорили за войната, освен на професионални теми. Войната за тях се състоеше от нощно катапултиране и ниско, бързо и точно навлизане във вражеската територия. Както и смърт. Макфърсън. Мъртъв.

— Трябваше да си говорим, Морг. Трябваше да си говорим! Морският вятър заглуши думите му. Той говореше на безкрайната нощ, част от която сега беше и Морган Макферсън.

— Как стана така, че изобщо не сме говорили за това? Трябваше да ми кажеш...

Какво би могъл да ми каже Морган? Летях с теб, Джейк, живях така, както и ти, изпитвах същите чувства като теб и бях готов да умра тогава, когато и ти умреш. Но аз умрях сам. Умрях, но нанесох удара, свърших добра работа с радара и компютъра и пуснах бомбите.

Макфърсън ще му каже да продължава все така да удря в целта. Да се качва върху катапулта и да пуска бомбите. Да удря в целта — цел, но истинска. Да удари по нещо, което е важно. Което ще ги нарани. Като удар с нож.

Но какво може да се поразява с оръжие, предназначено да унищожава индустриални цели, ако врагът е в неразвита страна с аграрна икономика?

Мостове, жп линии, електроцентрали — всичко това беше сринато със земята. Нефтени пречиствателни станции нямаше, горивото се съхраняваше във варели от по петдесет и пет галона и щом се откриеше такъв склад, той веднага се бомбардираше. Единственият завод за стомана беше изцяло унищожен. Корабостроителниците в Хайфон бяха принудени да сведат работата си единствено до обслужването на рибарски кораби. Складове за муниции ли? Щом бъдеха заснети от разузнавателните самолети, върху тях се изсипваха купища бомби. Или пък фабрики за химикали, автомобили, оръжие, стъкло, консерви, телевизори, радиоапарати, самолети, домакински прибори, мебели? Само че такива в Северен Виетнам нямаше. Цялото производство се свеждаше до селските манифактури и малките работилници. Липсваха дори хранително-вкусови предприятия, тяхното място се заемаше от така типичните за Азия пазари на открито, където върху паянтови сергии се предлагаше ориз, морски водорасли и вмирисана риба. Язовирните бентове и дигите, например, биха могли да се бомбардират, но политиците не разрешаваха. Какво оставаше тогава? Нищо друго. Освен хората. Хората представляваха истинския им военен ресурс. Може би това беше отговорът. Може би виетнамските комунисти не можеха да си позволят да загубят своите политически ръководители. Точно така! Той можеше поне да се порови по въпроса. Първо, ще му трябва карта на Ханой, на която да са отбелязани улиците и по-големите сгради.

Ейб Стайгър беше в Отдела по планиране на въздушните операции.

— Ти изобщо ли не спиш? — запита го пилотът.

— И аз мога да те запитам същото — каза Стайгър и бутна с показалец очилата си обратно нагоре по носа.

Джейк сви рамене.

— Днес имаше много работа. — Огледа се наоколо с надеждата да види на стената карта на Ханой. После отиде при класьора с карти на Индокитай.

— Имате ли някакви едромащабни карти на Ханой? Нещо, върху което да са отбелязани улиците? — Стайгър погледна в каталога, после прерови шкафчетата.