Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Когато Ландийн получи исканото гориво, Джейк отпусна носа на танкера, увеличи скоростта на 250 възела и дръпна ръчките на малък газ.

— Завърти си малко огледалото! — Рейзър изпълни нареждането и завъртя огледалото за задно виждане, намиращо се вдясно от крака му. Сега Джейк можеше да види самолета при крилото си само с един поглед. Пресегна се към светлинното табло и спря маяците, които се отразяваха от облаците и пречеха на Ландийн.

Прелетяха над един облак, зарязаха луната и звездите и навлязоха в тъмнината. Отначало Ландийн поддържаше дистанция от 20 фута между кабината си и върха на дясното крило на Джейк. Но когато започнаха да снижават надолу през натежалите от вода облаци, дъждовните капки замъглиха предното стъкло на бомбардировача и изкривиха отражението на бледите външни светлини на танкера. Сами се приближи още повече — сега вече от върха на крилото на танкера го деляха само десетина фута. Ландийн започна да се поти обилно. Знаеше, че ако направи и най-малката грешка — примерно съвсем леко, ненужно наместване на лоста или ръчките — щеше или да се отклони встрани и да загуби танкера в тъмнината, или да се сблъска с него, да си откъснат взаимно крилата и заедно да се срутят в океана.

Марти Грийв информира Ландийн:

— ТАКАН-ът окончателно отказа.

Тъй като и СПУ-то не работеше като хората, навигаторът трябваше да крещи, за да надвика шума в кабината. Без ТАКАН-а — система за близка радионавигация, можеха да търсят самолетоносача само с радара. Разбира се Ландийн можеше да се остави да го векторират от кораба, но без информация за скоростта шансовете да отърват кожите си ставаха прекалено малки. След като веднъж спуснеха колесника, указателят за ъгъла на атака щеше да почне да показва достатъчно точно и Сами щеше да кара по него, но до тогава не трябваше да се отделя от Графтън, независимо какво още им сервираше съдбата.

Докато Джейк беше с тях...

Колко гориво имаме. Марти? — попита Сами, без да изпуска танкера от очи.

— 3000 — изкрещя му той в отговор. Нямаше да им е лесно. Джейк снижи на 9000 фута и полетя към зададената зона. Когато пристигнаха в зоната, Рейзър докладна на кораба:

— 522 е в зоната в тридесет и девета минута. Гориво 4-8. Марти Грийв също доложи:

— 506 е в зоната, време тридесет и девета, гориво 2.9.

Джейк не се въздържа и се обърна към Рейзър: — Чу ли това? Ако не им бяхме дали гориво, нещастните копелета сега щяха да се чудят какво да правят и как да се спасят!

В това време в бомбардировача Марти Грийв се наведе към пилота си и отбеляза, дотолкова спокойно, доколкото можа, като се имаше предвид, че трябваше да крещи с все сила:

— Трябваше да вземем още гориво от Джейк.

— Може и някой от другите самолети да изпадне в нужда, трябва да остане и за тях. — И понеже гласът на Ландийн се накъса от работещото с прекъсване СПУ, за да е сигурен, че Грийв го е разбрал, той прибави: — Ще се справим и така!

Навигаторът само сви вежди. Отдавна беше научил, че непоклатимата вяра в собствените сили и страхотното самочувствие са точно толкова необходими за добрия пилот, колкото и летателният му костюм. Ландийн смяташе, че ако трябва, ще прекара самолета си и през иглено ухо и бе готов да заложи живота си, че ще успее да го направи. Пилотите бяха различни хора, преди да отидат във Флота. Тези от тях, които проявяваха някакви зачатъци на занижено самочувствие, веднага биваха отстранявани — с други думи, тук нямаше място за така ценената иначе скромност. Оставаха само онези, чийто топки бяха с размерите на грейпфрут и имаха мозък колкото грахово зърно — или поне такова бе мнението на Марти, което той обичаше да заявява на всеослушание след няколко питиета в офицерския клуб. При все това, помисли си сега навигаторът, Ландийн имаше изумителната способност да гледа опасността право в лицето, да я преодолява и весело да продължи нататък, все едно че нищо не е било.

Тази нощ очите на навигатора постоянно се връщаха към горивомера. При първия им опит Грийв не бе успял да открие набелязаната цел. Ландийн бе настоял да се върнат и да опитат отново. И понеже той бе пилотът, сториха именно това. Но точно когато излязоха на бойния курс при втория опит, попаднаха в капана на зенитките. Ландийн започна да псува, да крещи, да заплашва навигатора си, че ако и този път не намери целта на радара, лично ще му откъсне главата. Грийв успя. След като хвърли бомбите, Ландийн се върна, за да използва Рокаите срещу струпването на противовъздушните оръдия и тогава пак се оказаха под прицел на врага. Рокаите представляваха грозд от бомбички — всеки от контейнерите тежеше 500 паунда и съдържаше почти 250 от тях; покриваха ефективно елипса, дълга 300 и широка 200 фута. Която и да е от малките бомби беше достатъчно мощна, за да порази танк.