Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Когато пое зададеното гориво, вторият самолет се придвижи напред, към дясното крило на водача. Рейзър се убеди лично, че двата самолета не са зад танкера в случай, че дрогът се откъсне от шланга, докато си го прибираха обратно — нещо, което не бе особено вероятно. Когато уредите отчетоха, че дрогът е върнат в изходна позиция, навигаторът отново сигнализира на водещия Фантом. В отговор получи няколко примигвания с червената светлина. Двата изтребителя се обърнаха и поеха курс към своята зона на 150 мили северозападно от кораба. Те бяха патрулната двойка и имаха за задача да откриват и свалят всеки неидентифициран самолет, идващ от Северен Виетнам.

Рейзър ги проследи с поглед, докато се стопиха в обляното в лунна светлина небе. Включи микрофона и доложи на кораба, че зареждането е завършено. От там му отговориха: — Обиколете кораба на 40 мили и проверете колко е плътна облачната покривка.

Джейк изправи от наклон и се спусна точно над облаците. Въпреки, че бе намалил до най-икономичната скорост, 220 възела, на двамата им се струваше, че се носят с бясна скорост заради върховете на облаците, които профучаваха непосредствено под тях. От време на време се бухваха в някой сребрист хълм, за да изскочат след миг от другата му страна. На тази височина, пет мили и половина над океана, полетът беше изключително гладък — имаха чувството, че машината им виси неподвижно в пространството, докато земята се върти бясно под тях.

След като направиха кръг от 40 мили, те докладваха, че плътната облачна покривка не свършва дотам и отново се върнаха в зоната с радиус 5 мили. Започна голямата скука. С включен автопилот, за екипажа не оставаше друго, освен да следят горивото, работата на двигателите и да наблюдават нощното небе за други самолети. Убеден, че всичко е наред, Джейк свали ръкавиците си и ги напъха в тясната пролука между лявата страна на приборното табло и страничното стъкло на фанара. След това извади писмото на приятелката си от джоба на ръкава и го зачете на червената светлина, идваща от фенерчето на дъгата на фанара.

С всеки нов ред унинието му растеше все повече и повече. На първата страница тя му припомняше хубавите им момент заедно. На втората му казваше, че ще се омъжва за друг. Третата и последна страница съдържаше списък от причини, поради които връзката им била обречена. Прочете бавно писмото още веднъж, върна го в плика и го прибра пак в джоба. След първото му плаване, когато ескадрилата бе прелетяла от кораба до остров Уитби, тя бе дошла да го посрещне. Беше го наблюдавала неподвижно докато излезе от кабината и пресече стоянките към нея. Изчака го да приближи достатъчно и чак тогава разтвори ръце за прегръдка. Другите жени веднага се бяха втурнали към мъжете си. Още тогава трябваше да се досети какво ще стане!

Последният път, когато бяха заедно, онази неделя в Сан Франциско, те се разходиха от Рибарския пристан до коринтските колони на Двореца за изящно изкуство. Возиха се на лифта, слушаха кънтри певци, гледаха реещите се в небето птици, докато слънцето къпеше в последни отблясъци пастелните тонове на града. Тогава тя му беше казала: — Мястото ти не е в армията! За Бога, Джейк, та ти отбиваш встрани от шосето, за да съзерцаваш внезапно появилата се дъга! Защо искаш да си част от тази система? Толкова много от познатите ни летци загинаха при катастрофи! При всяка наша среща все се питам дали ще те видя някога пак! — Защо не се беше досетил тогава?

Радиото изпука. Танкер-контролът им нареди да продължат на северозапад, за да заредят отново патрулната двойка. Изтребителите имаха достатъчно гориво, но винаги гледаха да разполагат с повече, в случай, че врагът ги атакуваше изневиделица. Този път танкерът се приближи към изтребителите. Когато всеки от самолетите получи по още 2500 паунда, зареждачът се върна в орбитата с радиус от пет мили и отново започна да кръжи със скорост 220 възела. Включиха второто радио — лукс, който бомбардировачите не притежаваха — на честотата на атаката и най-после чуха Каубоя Паркър, после и Сами Ландийн да обявяват напускане на вражеската територия. Сега пред всички тях стоеше предизвикателството да кацнат успешно върху палубата на самолетоносача.

Минутите течаха много бавно. Въпреки че преди полета спал цели 14 часа, Графтън трябваше да се занимава с нещо, да се държи буден. След като провери височината в кабината той свали маската и пилотския шлем и ги положи върху коленете си. Шумът бе силен, но не непоносим. Извади от джоба на спасителната си жилетка една пластмасова бутилка и изля част от водата в гърба си. Това му помогна да се събуди. Отпи глътка вода — беше топла и миришеше на пластмаса. Изсипа си малко върху главата и си изми лицето. После пак си намокри косата и започна енергично да разтрива темето. Капки вода започнаха да се стичат по челото и носа. Една малка струя се плъзна във врата и надолу по гърба му. Завинти капачката на бутилката и я прибра, след което отново си сложи шлема и кислородната маска.