Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Трябваше дълго да убеждава Нел да облече друга рокля в черешовочервено и с деколте, много по-изрязано, отколкото модата позволяваше. Нел си беше избрала отначало една строга масленозелена рокля от муселин, която според нея повече отговаряше на настроението й. Нел отказваше да се преоблече, докато Амеран не каза, че видът й на обикновена матрона би ги издал веднага.

Този път не бяха завладени както обикновено от весели разговори. И двете седяха мрачни и потънали в мисли за събитията, които предстояха през този ден. Опитваха се да обсъждат от време на време някои банални теми — времето, хората, регатата… всичко друго, но не и виденията, които измъчваха сърцата и умовете им.

Не можеха да мислят за нищо друго освен за това, което предстоеше да се случи. Седяха, хванали се за ръце, всяка отдала се на вълненията на душата си.

Капитан Били заедно с екипажа си и Грей, преоблечен като един от моряците, вече бяха отишли да заемат тайните си постове около кралската ложа.

Улиците бяха по-оживени от обикновено. Имаше каляски, карети и хората се тълпяха в очакване да мине кралската каляска. Прозорците бяха отворени и отрупани с хора. По покривите и балконите също имаше много зрители, които изгаряха от нетърпение да зърнат краля.

— Бихме могли да стигнем по-бързо пеша — отбеляза Нел, когато каляската им почти спря. — О, така се надявам, че с моя Чарли всичко ще бъде наред.

Амеран стисна ръката й.

Каляската спря и тръгна, после отново спря и отново тръгна, и така продължи да напредва още по-бавно отпреди.

Амеран погледна през прозореца. Навсякъде бе пълно с хора, които не изглеждаха особено дружелюбни. Някои от тях имаха прекалено гневен вид. Те като че ли крещяха и размахваха ръце по-скоро ядосано, отколкото весело.

Изведнъж няколко мъже скочиха върху каляската и започнаха да я клатят.

— Католическа курво! — викаха те.

Цяла минута измина, преди Амеран да осъзнае, че всъщност не тя бе обект на тяхната омраза.

Нел се засмя и показа глава през прозореца.

— Глупаци такива! Гледайте по-добре. Това е протестантската курва — извика тя така, че всички да я чуят. — Това съм аз, Нел Гуин!

Мъжете скочиха от каляската и припряно й се извиниха. Нел им прости с въздушни целувки и седна на мястото си. Беше престанала да се смее и лицето й не бе така весело.

— Бързай! Моля те, побързай! — тихо каза тя на кочияша. Пътят се ограждаше от едната страна от Темза, а от другата — от малки селца. Във всяко от тях имаше панаир, за да може кралят и свитата му да се забавляват, като слязат от каляските си. Но нито жонгльорите, нито акробатите, нито огнегълтачите, марионетките или борбите с мечки не успяха да отвлекат Нел и Амеран от мрачните им мисли по време на дългото пътуване.

Зад шествието от каляски вървяха войници. Техните редици се простираха като че ли чак до хоризонта — полк след полк се редяха гвардейци с железни ризници и шлемове, мускетари с щикове, закрепени на мускетите им, бандолиери с оръжие на рамо и гренадири с жълто-червени униформи и с качулки на главите си бяха готови за защитят своя крал.

По реката покрай тях се носеха шлепове, украсени с цветя, гирлянди и разноцветни ленти и знамена. На палубите им свиреха музиканти на арфи, корнети, тромпети и барабани. Шлеповете предвождаха процесията от позлатени и богато украсени яхти, които скоро щяха да вземат участие в регатата, за голяма радост на краля.

Тревистият речен бряг вече бе пълен със зрители. На пейките, покрити с червено кадифе, седяха благородници и знатни дами с различен ранг. Амеран не познаваше повечето от тях и бе сигурна, че и те не я познават. Хортензия и нейният приятел, принцът на Монако, седяха един до друг, а Луиза, католическата курва, която хората толкова мразеха, бе седнала сред собствената си свита от френски поддръжници. Амеран веднага забеляза Грей. Но тя бе сигурна, че е единствената от всички присъстващи, която би могла да го различи, той като той бе нацапал лицето си с мръсотия и бе облякъл дрипави бричове и риза, и никак не приличаше на главнокомандващия кралската флота. Тя срещна погледа му и дискретно му кимна, но което той отвърна също така едва забележимо.

— Сърцето ми бие толкова силно, като че ли ще изскочи от гърдите ми — каза Нел, когато седнаха на местата си три редици зад стола на краля.

Амеран се опита с всички сили да я успокои. Струваше й се, че накъдето и да погледне, вижда някой от хората на капитан Били. Когато каза това на Нел, тя започна да диша по-спокойно.