Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

— Не може да бъде! — прошепна Нел през смях и сълзи и сложи ръце на устата си. — Не може да бъде! — повтори тя.

Амеран излезе от мрака.

— Може, и е истина. — Тя свали вълнената си червена шапка и разтърси косите си. — Под тези панталони и под тази моряшка риза съм аз, твоята стара приятелка.

Амеран се огледа предпазливо. Нямаше нищо друго освен каляската, която я бе докарала до Пал-Мал. Кочияшът, старият моряк на капитан Били — Фенуик, бе получил нареждане да чака, докато посещението й завърши.

Нел я хвана за ръката и я издърпа вътре:

— Предполагам, че не искаш да те видят.

Амеран за последен път погледна зад гърба си, преди вратата да се затвори. Площадът беше пуст. И все пак тя изпитваше неприятното чувство, че още някой освен мистър Фенуик я наблюдава.

Още щом бе слязла от „Лъки Лейди“, който бе застанал на котва на Лондонското пристанище само през няколко кораба от „Феър Уиндс“, се бе сблъскала с един дух, който се бе появил от миналото й да я изплаши с острия си поглед и белезникаво-червената си маска от белези, останали от едра шарка. Той не каза нищо. Дори не повдигна и веждите си. Но тя не можа да не си помисли дали Тони Трембъл я бе познал, както тя го бе познала.

Нел дълго я притиска в прегръдките си, обляна в сълзи.

— А слугите? — прошепна Амеран, като влязоха в преддверието, където един мраморен фонтан изливаше водата си в малко басейнче, пълно със златни рибки.

Нел залости вратата.

— Всички се пръснаха насам-натам вечерта. Сама съм. Джейн и Чарли са в Уиндзор заедно с мисис Търнър и учителя по езда — каза тя, въздъхна тежко и лицето й помръкна. — Надявах се да се позабавлявам тази вечер, но плановете ми излязоха погрешни, когато тази германска свиня настоя Чарли да я посети тази вечер.

Нел я обгърна с ръце и я притисна силно към себе си.

— Сега се радвам, че поиска това — каза тя и докосна ръката й, рамото, бузите и косата й, за да се увери, че това наистина е тя. — Мислеха, че си мъртва. Казаха ми, че си се удавила.

Амеран се усмихна мрачно.

— Има такива, които биха искали да вярват в това и направиха всичко възможно, за да стане.

Нел й зададе безброй въпроси.

— Как, кога… от колко време… Защо не дойде при мен преди.

Амеран положи всички усилия, за да остане спокойна.

— Слязох от кораба само преди час.

— Какъв кораб? „Феър Уиндс“ е тук от… — Нел нервно си вееше с ветрилото. — Ела, седни, преди да съм припаднала.

Тя я дръпна да седне на дивана, а тя самата се отпусна на яркочервените възглавници. После отново скочи на крака.

— Чакай, почини си. Сигурно си умряла от глад. Ще отида да приготвя нещо. Има достатъчно храна, особено след като кралят ще вечеря другаде тази вечер.

Амеран не се опита да я спре. Знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва да го стори. Вместо това я изчака да се върне с голям сребърен поднос, отрупан с храна и напитки.

След като остави подноса върху една масичка от палисандрово дърво, Нел седна и притаи дъх. Наля и на двете по чаша портвайн.

Амеран лакомо се нахвърли върху виното и храната, а Нел я гледаше изненадано.

— Апетитът ти доста е пораснал — отбеляза тя и й наля още вино, а после я огледа с доброжелателно съмнение. — Значи все пак е вярно това, което се говори — че морският въздух увеличава апетита.

Амеран кимна.

— И прави жените по-плодовити.

Нел извика от радост. После лицето й изведнъж се натъжи и тя привлече Амеран в прегръдките си, като за малко не обърна подноса.

— О, горкичката ми! О, мила моя! Горкичката! Колко е тъжно, че лорд Карлайл никога няма да може да се порадва на плода на вашата любов! — Тя здраво стисна ръката й. — Сигурно е голямо щастие, че в теб е останала частица от него в бебето ти, въпреки че него вече го няма на този свят.

Амеран не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Не е така, както мислиш. Грей е толкова жив, колкото и аз:

Нел пак започна да си вее с ветрилото и да отпива големи глътки портвайн.

— Искаш да кажеш, че и той не е мъртъв? Никога не съм чувала по-прекрасни новини! Не знам дали сърцето ми ще издържи! — Тя сложи разтрепераната си ръка на гърдите си. — Трябва да ми кажеш всичко. Недей да пропускаш нищо. Дори и най-малката подробност.

Амеран си пое дълбоко дъх и започна разказа си.

Големият сребърен часовник върху камината отброи час, после втори, а тя още разказваше приключенията си на своята приятелка.

Нел мълчеше, докато Амеран разказваше. Само от време на време въздъхваше или стенеше, протягаше ръка към гърлото си, слагаше я на сърцето си или поглеждаше към тавана, докато слушаше ужасните подробности. По лицето й се появиха много бръчки и криви гримаси, но най-накрая те отстъпиха място на усмивка и облекчение.