Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Тя не я сложи веднага на врата си. Преди да направи това, трябваше да я почисти, докато миризмата на Монкес не се изличи. Тя здраво я стискаше в ръцете си. Никога вече нямаше да се раздели с нея, нито с Грей.

Капитан Били ги наблюдаваше през присвитите си очи.

— Така значи! Щял си да изчистиш океана от мен, а? Да ме намериш и да си получа заслуженото, така ли, зализан дяволе? — Капитан Били крачеше напред-назад покрай него. — Май дните ти на морска напаст свършиха, а, приятелче?

Монкес мълчеше. Стоеше и гледаше капитан Били с изпълнени с омраза очи.

— Преди си се измъквал от ръцете ми, испанецо, но този път няма да ми избягаш.

— Ако си решил да ме убиеш, убий ме сега. Не желая да те слушам — каза му Монкес със спокоен и безразличен глас.

Капитан Били го сграбчи за раменете.

— Ще те убия, когато всичко е готово, не преди това и едва ли точно когато ти ми дадеш позволение да го направя.

Монкес сви рамене.

— Защо не ме остави да умра на пустинния остров с екипажа ми?

— Защото имам далеч по-благородни планове за теб — каза капитан Били и намигна. — Сложете му веригите, момчета.

Монкес напразно се съпротивляваше. Краката и ръцете му бързо бяха оковани, а после го завързаха за мачтата и заключиха веригата.

— Мистър Фенуик, приближете се до борда на потъващия кораб. Няма да оставим цялата тази плячка да потъне на океанското дъно, и то след като сеньор Монкес така се е потрудил да я събере за нас.

Монкес изгледа капитан Били зверски.

— Много е възможно да се окажа за вас по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Капитан Били сви рамене.

— Май това ми прилича на молба да си запазиш живота.

— Няма да те моля — каза твърдо Монкес.

— Да, приятел, и аз мисля така. Но дори и да бе ме помолил, нямаше да проява по-голяма милост, отколкото ти прояви към нещастните мъже, жени и деца, които погуби.

Монкес се засмя:

— Спечелил съм си славата!

— И аз също, и най-добре не забравяй това, дяволе!

По начина, по който той посягаше все към ножа си, Амеран разбра, че и той с удоволствие би екзекутирал Монкес на мига.

Капитан Били бе застанал пред затворника си със скръстени на гърба ръце. След дълго преднамерено мълчание той му каза:

— Ти може би действително ще бъдеш по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Жестоката уста на Монкес се изкриви в усмивка.

— Моят крал ще плати чудесен откуп, ако се върна жив в Испания.

Капитан Били помълча малко.

— Повече, отколкото би дал моят, ако му занеса главата ти на сребърен поднос?

— Определено повече. Аз съм донесъл на Испания голямо богатство.

Капитан Били кимна.

— Преди да прибера откупа, искам да ми свършиш една работа.

— Не мога да ти откажа — каза Монкес примирено.

— Точно така.

Монкес слушаше внимателно, докато капитан Били му обясни какво точно очаква от него в замяна и се съгласи без колебание.

— Гидиън Хорн не ми е приятел. Би забил веднага ножа си в гърба ми, ако му дам тази възможност. — Той погледна лукаво към Грей. — След като направя това, за което ме молите, и след като получите откупа за живота ми, ще бъда ли свободен да се върна в Испания?

— Да не мислиш, че ми се ще да останеш в Англия? — попита капитан Били.

Двамата пирати се разсмяха.

— Не ти ли е малко мъчно, че ме залови, капитан Блиц?

Били му отвърна на шегата.

— Че защо да ме натъжава залавянето ти, след като толкова много рискувах?

Монкес седна на палубата.

— Заслужаваш достоен противник, а когато мен ме няма в морето, няма да имаш повече такъв.

Капитан Били го изгледа внимателно.

— Не мисля, че дълго ще отсъстваш, приятелю.

Монкес се усмихна.

Капитан Били се обърна и намигна на тези, които гледаха.

Амеран бе сигурна, че зад привидно доброто настроение и разговорите за откуп и възнаграждение, Били щеше да разреши на Монкес да живее само докато даде показания за вината на Гидиън. После той, капитан Били Блиц, щеше да осъществи отмъщението си заради всички мъже, жени и деца, чиито страдания бяха доставили такова удоволствие на Монкес. В очите на капитан Били имаше особен блясък, докато си разменяше реплики с Монкес. В този блясък прозираше смъртта, която той хладнокръвно и коравосърдечно сам щеше да донесе на стария си враг.

Нел стоеше на входната врата на къщата си в Пал-Мал, взираше се в гостенката си, изтръпнала от ужас, и не вярваше на очите си. Беше се разбудила съвсем, независимо от късния час, а брадичката й бе увиснала чак до бието на зелената дантела, която обрамчваше врата й. Бузите й бяха изгубили руменината си и тя изглеждаше така, като че ли е споходена от привидение.