Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Амеран усети, че гърлото й се сви. Както и преди, корабът, който плаваше под френски флаг, нямаше причина да бяга, тъй като му предстоеше да се срещне със съюзник. У нея все още бе жив споменът как френският екипаж беше посечен с дива жестокост. Радостта и успокоението им мигновено се бяха сменили с ужас, когато разбраха, че ще бъдат заклани от врагове, маскирани като приятели.

Амеран хвана ръката на Грей и здраво я стисна. Ако планът на капитан Били успееше, нямаше защо да се страхува, но ако пропаднеше…

Тя затвори очи, за да прогони ужасните видения. Капитан Били изглеждаше така, като че ли щеше да се пръсне от напрежение. Но гласът му остана спокоен.

— Мистър Фенуик, пригответе се да обърнете курса в момента, в който ви дам заповед.

— Искаме само да останем извън обсега на оръдията — обясни й Грей тихо.

Амеран разбра както означава очакването, което все по-ясно личеше от изражението на Грей. Тя се опита да успокои собствените си тревоги с мисълта, че пъклените дела, извършени срещу екипажа и пасажерите на „Феър Уиндс“, щяха скоро да бъдат възмездени. Надяваше се и се молеше това да е резултатът от плана, който бе замислил капитан Били.

— Настигат ни все по-бързо — извика мистър Старуел.

Сърцето на Амеран подскочи.

— Значи тъй, мръсните кучи синове ни следват по петите, а? Мислят, че сме лесна плячка! — изсмя се капитан Били. — Точно това очаквах от онова гадно копеле и много се радвам, че не ме разочарова.

— Стори им се, че минаха часове, преди капитан Били да даде заповед за промяна на курса.

Корабът бързо и гладко направи широка дъга.

— Отлично, мистър Фенуик! Отлично! Вдигни всички платна, Иза!

— Да, господин капитан!

Над главите им заплющяха издутите от вятъра платна.

Амеран не сваляше очи от пиратския кораб и едва дишаше, защото той се приближаваше все повече и повече. Грей също гледаше натам. Лицето му беше спокойно, без нито следа от страх.

Капитан Били се удари по корема.

— Тези дяволи мислят, че са ни накарали да бягаме! Наистина! Сега ще им дадем да се разберат.

— Наистина ще им дадем да се разберат — каза Грей, който не сваляше очи от кораба на Монкес. — Опънал е всички платна и бързо се приближава.

— Ела ми, копеле! — изръмжа капитан Били и сви юмруци. — Ела де! Ела ме вземи! Нали ме искаше? Ха ела сега и ме вземи!

Вятърът стихна. След това отново задуха с още по-голяма сила. Малкият риф най-после се появи. Слънцето се бе скрило зад гъсти облаци.

Изведнъж се чу силен залп. После втори, трети и още много. В дирята на „Лъки Лейди“ започнаха да изригват водни гейзери.

— Как мислиш, момче, дали се досеща, че няма да го посрещнем с отворени обятия? — изсмя си капитан Били.

— Изглежда е така, капитане — съгласи се Грей и смехът му прозвуча сериозно.

Капитан Били взе кормилото от Фенуик.

— Още ли е встрани от кърмата ни? — попита той Грей.

— Да, капитане.

Капитан Били безупречно прекара кораба през пълните с рифове води. Амеран надничаше иззад перилата в очакване корпусът на кораба да бъде раздран.

— Монкес продължава да напредва, сър — извика Старуел откъм палубата.

— Да! Да! — извика капитанът на „Лъки Лейди“. — Стигни ме, ако смееш!

Амеран притаи дъх. Грей здраво стискаше ръката й.

— Изненадана съм, че Монкес още не е разбрал защо избрахме този курс.

— Ласкаеш дявола, момиче. Той не е чак толкова умен.

Амеран започна да се моли Монкес да не играе по-хитро от тях играта на котка и мишка, която бяха избрали.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако слезеш долу и останеш в каютата до края на сражението — каза й Грей със спокоен глас, но с очи, пълни с тревога.

— А аз ще бъде по-спокойна, ако остана до теб — каза му тя твърдо.

Грей кимна примирено и замълча.

Оръдията започнаха все по-често да гърмят. Силни пръски морска пяна обсипаха палубата. Амеран стисна ръката на Грей. Черният кораб бързо се приближаваше към тях.

В този момент капитан Били вече не се смееше. Беше започнал да ругае. По лицето му се появиха повече бръчки от тези, които бе получил от слънцето и морските ветрове. Мустаците му, покрити с капчици пот, бяха щръкнали войнствено. Бавно и решително той водеше кораба по курс, който би донесъл нещастието на всеки друг, не така способен като него капитан. Моряците му стояха по местата си, готови да се хвърлят в бой в мига, в който чуят командата му.

Водата бе толкова кристално чисто, че коварните рифове с остри краища като че ли всеки миг щяха да изскочат на повърхността. Приличаха на планински върхове, които се издигаха от морското дъно. Амеран се питаше още колко време капитан Били би могъл да провира кораба през тези коварни и остри върхове. При всяка вълна, която се разбиваше в носа на кораба, тя бе сигурна, че корабът ще получи пробойна, че корпусът му ще бъде разсечен на две, но той продължаваше грациозно да се плъзга по повърхността, направляван от опитната ръка на капитана.