Кристофър Прист - Машината на пространството

— Ако го направиш, няма да те спра — каза тя.

— Нямаме право да натрапим тези същества на нашия свят. Не мога да посрещна такава отговорност. Ако дори само един мъж или жена стане тяхна жертва, нито един от нас няма да може да погледне другия в очите.

— Ами ако успеем да се измъкнем от кораба достатъчно бързо, за да алармираме властите…? — обади се Амелия.

— Не можем да рискуваме. Дори не знаем как ще излезем от кораба, а ако чудовищата успеят да се измъкнат преди нас, тогава няма да има никакъв смисъл. Скъпа моя, длъжни сме да погледнем истината в очите и да се приготвим да се принесем в жертва.

Докато говорехме, бях завъртял копчетата на поясите. Вторият, който показваше вероятната ни цел, опасваше Северна Европа. Не можехме да определим точното място, защото в този момент над него минаваше голям облак. В Англия вероятно беше мрачно: сигурно валеше.

— Има ли нещо, което можем и да не извършим? — попита Амелия.

Стоях загледан мрачно в екрана:

— Действията ни са предначертани. Тъй като заместваме хората, които трябваше да управляват този кораб, можем да извършим само онова, което и те щяха да направят. Това ще рече да приземим снаряда ръчно в центъра на мишената. Единствената ни възможност за избор е да се приземим или да не се приземим. Мога да отклоня кораба, така че да отмине Земята, или да се постарая да го приземя поне там, където няма жители, които да пострадат.

— Споменаваше нещо за кацане в океана. Сериозно ли говореше?

— Това също е изход — казах аз. — Макар че ние двамата положително ще загинем, поне няма да дадем възможност на чудовищата да избягат.

— Аз не искам да умирам — вкопчи се в мен Амелия.

— Аз също. Но имаме ли право да натрапим тези противни същества на света, от който произлизаме?

Никой от нас не можеше да даде отговор на въпросите, които изникваха пред нас, и това страшно ни измъчваше. Гледахме втренчено образа на Земята още известно време и отидохме да се храним. Сетне отново се върнахме пред екраните, объркани от отговорността, която трябваше да поемем.

Облаците се бяха придвижили на изток и ясно видяхме очертанията на Британските острови сред синьото море. Централната точка на пояса лежеше точно върху Англия.

— Ние имаме най-многообразната армия в света, Едуард — обади се Амелия със свито гърло. — Нима не можем да й се доверим, за да се справи със заплахата?

— Военните ще бъдат изненадани. Отговорността е наша и никой не може да ни разтовари от нея. Готов съм да умра, за да спася своя свят. Мога ли да искам същото и от теб?

Моментът беше наситен с емоции и усетих, че целият треперя.

Тогава Амелия погледна в екрана за задно виждане, който, макар и тъмен, непрестанно напомняше за деветте снаряда, които ни следваха.

— Ще успее ли нашата саможертва да спаси света и от онези там? — попита тя.

И така аз продължих да коригирам курса и успях да фиксирам главния пояс така, че да обгърне зелените острови, които ние толкова много обичахме.

Тъкмо щяхме да си лягаме, когато от металната решетка на тавана се разнесе глас, който се бях надявал, че никога повече няма да чуя: дрезгавият вой на чудовищата. Често чуваме израза „смръзна ми се кръвта“ и в този момент напълно разбрах цялата истина на тези думи.

Скочих от хамака си и бързо изтичах по коридора до запечатаната врата на кабината.

Щом дръпнах малкия капак на прозорчето, разбрах, че проклетите същества са будни. Точно пред мен тромаво лазеха две от тях. С огромно задоволство забелязах как увеличаването на силите на гравитация (дни наред се бях грижил въртенето на кораба да бъде по-бързо, за да приближа поне малко условията ни до тези на по-големите гравитационни сили на Земята) правеше движенията им още по-непохватни и тромави. Това поне беше един светъл лъч на надежда, защото допълнителното тегло щеше да затрудни придвижването им.

Амелия ме беше последвала и когато се отдръпнах от прозорчето, тя на свой ред надникна вътре. Видях как потрепери и се оттегли.

— Няма ли нещо, което можем да направим, за да ги ликвидираме? — попита тя.

Погледнах я и вероятно и на лицето ми е било изписано дълбокото ми отчаяние.

— Мисля че не — отговорих аз.

Когато се върнахме в нашата кабина, открихме, че още едно или две от чудовищата се опитваха да ни кажат нещо. Мощният им вой ехтеше сред металните стени на помещението.

— Как мислиш, какво казват? — попита ме Амелия.

— Откъде мога да знам?