Кристофър Прист - Машината на пространството

Бяхме пристигнали на Земята, но се намирахме в плачевно състояние.

В продължение на девет часа бяхме лежали в безсъзнание на пода на кабината, слепи и глухи за ужасната бъркотия, в която приземяването ни беше запратило. Вероятно, докато сме лежали изтощени и несъзнаващи, сме си спестили най-неприятните последици на кацането, но и това, което трябваше да понесем, беше достатъчно.

Снарядът не се намираше в най-удобно за нас положение и благодарение на въртенето около оста на целия корпус ъгълът на приземяване беше въпрос на случайност, тази случайност беше избрала при кацането страната, на която висяха предпазните торби и хамаците, да бъде сега стена. При това носът на снаряда се беше забил под прекалено остър ъгъл и благодарение на силите на земното притегляне се бяхме озовали в челната част на кораба.

Опитите ми чрез въртене на кораба да постигна, макар и слабо приближаване до гравитационните сили на Земята се оказаха с твърде скромен ефект. След няколко месеца, прекарани на Марс и в снаряда, едвам понасяхме собственото си тегло.

Както вече споменах, преди да започне приземяването, Амелия се нарани и при повторното падане едва затворилата се рана беше започнала да кърви отново, но този път много по-обилно. При свличането от предпазната торба аз също си бях ударил главата.

Най-непоносими от всичко обаче бяха горещината и влагата. Забавянето на нашия летателен апарат се дължеше или на изпускането на зеления огън, или на триенето при врязването в атмосферата на Земята, а най-вероятно — и на двете, но металът на корпуса и въздухът вътре в него, а оттам и всичко останало се бяха загрели до температура, която едвам се издържаше.

Ето в какъв хаос и мръсотия бяхме лежали в безсъзнание дълги часове.

Първата ми работа, щом се събудих, беше да се обърна към Амелия, която лежеше свита напречно до мен. Раната на главата й беше спряла да кърви от само себе си, но Амелия изглеждаше ужасно; лицето, косата и дрехите й лепнеха от съсирената по тях кръв. Беше съвсем отпусната, а дишането й така леко, че в първия миг реших че е умряла; обзет от паника, я разтърсих за раменете и я ударих няколко пъти по бузите и чак тогава тя отвори очи.

Лежахме в неголяма локва вода, събрала се на пода от пробитата над нас тръба. От допира с металния корпус водата също се беше затоплила, но тази, която продължаваше да изтича от дупката в тръбата, беше все така хладка. Намерих чантата на Амелия и извадих две от нейните кърпи. Навлажних ги и измих лицето и ръцете й, а раната внимателно попих. Доколкото можах да видя, на черепа й нямаше фрактура, но на челото, точно под линията на косата, зееше дълбока рана.

Докато бършех ръцете и лицето й, тя нищо не каза и сякаш не усещаше болка, дръпна се само когато попивах раната.

— Трябва да те преместя в по-удобно положение — й казах нежно.

Амелия само улови ръката ми и я стисна предано.

— Можеш ли да говориш?

Тя кимна и каза:

— Едуард, обичам те.

Целунах я и тя ме задържа в прегръдките си. Въпреки окаяното ни положение усетих, че от плещите ми се смъква огромен товар; напрежението от полета беше изчезнало.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се движиш? — попитах аз.

— Мисля, че да. Само малко съм несигурна.

— Ще те придържам.

Изправих се пръв и въпреки виенето на свят успях да се задържа на краката си, като се придържах о счупените уреди, които сега висяха над главите ни, сетне протегнах ръка и помогнах на Амелия да се изправи. Тя беше по-несигурна от мен и като я обвих с ръка около кръста, се закатерихме по наклонения под на снаряда, за да намерим малко по-сухо и чисто място за сядане.

Едва тогава извадих часовника си и установих, че от момента на кацането са изминали цели девет часа. Какво ли бяха свършили чудовищата през времето, докато сме лежали в безсъзнание.

Изпълнени със съчувствие към собствената си съдба, се отпуснахме на пода, за да си починем, но изведнъж ме обзе силно безпокойство. За нищо на света не биваше да отлагаме повече излизането от снаряда. Познавахме достатъчно добре чудовищата, за да се съмняваме, че веднъж озовали се навън, те веднага ще започнат офанзивата.

Предстояха ни за решаване други, по-непосредствени задачи. Едната от тях беше подлудяващата ни горещина, в която бяхме принудени да седим. Дори подът, на който си почивахме в момента, едва се търпеше, да не говорим, че от всички метални части се излъчваше задушаваща ни горещина. Въздухът беше влажен и лепкав и имахме чувство, че с всяко следващо вдишване кислородът в него намалява. Голяма част от храната, която се беше разпиляла, вече гниеше, а от противната миризма ни се повдигаше.