Кристофър Прист - Машината на пространството

— Но вероятно би трябвало да се подчиним на нарежданията им?

— Няма защо да се плашим от тях. По никакъв начин не могат да стигнат до нас, така както и ние не можем да влезем при тях.

Въпреки всичко отвратителното стържене беше страшно неприятно и когато след около петнайсетина минути спря, въздъхнахме с облекчение. Качихме се отново в хамаците и скоро заспахме.

Около четири часа по-късно бяхме събудени от нов взрив от виене на чудовищата.

Лежахме тихо, надявайки се, че воят ще спре, но бяха минали само пет минути и двамата чувствахме, че не издържаме повече. Слязох от хамака и застанах пред лостовете.

На големия екран Земята се виждаше съвсем ясно. Проверих състоянието на системата от пояси — те пак се бяха разместили. Докато бяхме спали, снарядът отново се беше отклонил от курса. По-бледият пояс продължаваше да стои върху Британския остров, но главният се беше преместил далеч на изток, което значеше, че при това положение трябва да се приземим някъде в Балтийско море.

Извиках Амелия и й показах промяната.

— Можеш ли да направиш корекция? — попита тя.

— Мисля че да.

Чудовищата продължаваха да вият.

Уловихме се здраво както винаги и поместих лоста, за да променя курса. Успях до известна степен, но въпреки усилията ми щяхме да пропуснем целта с няколкостотин мили. Териториите, обгърнати от главния пояс, се придвижваха на изток пред очите ми.

В този момент Амелия насочи вниманието ми върху зелената светлина на една лампичка, която до този момент не беше светвала. Намираше се в непосредствена близост до обвития в зелено лост, който от опит вече знаех, че предизвиква изхвърлянето на зелен пламък от носа на снаряда.

Почти инстинктивно усетих, че пътуването ни е към своя край, и без много да му мисля, натиснах лоста.

В резултат корабът се люшна толкова силно, че и двамата паднахме върху таблото, а всичките ни вещи се разлетяха в разни посоки.

Отървах се сравнително леко, но при силния тласък Амелия беше ударила главата си в някакъв метален ръб и цялото й лице беше обляно в кръв. Почти беше загубила съзнание от болка и аз, разтревожен, се наведох над нея.

Държеше главата си с две ръце, но протегна едната и леко ме отблъсна.

— Аз… аз съм добре, Едуард — промълви тя. — Моля те… малко ми е лошо. Остави ме. Не е сериозно…

— Скъпа моя, нека да видя раната! — помолих я аз.

Тя обаче лежеше със затворени очи, силно пребледняла и продължаваше да повтаря, че не се е ударила зле.

— Трябва да се върнеш на управлението! — подкани ме тя.

Известно време стоях нерешително, но накрая тя ме избута и като се изправих, отново застанах пред лостовете. Сигурен бях, че нито за миг не бях губил съзнание, но сега като че ли целта ни беше съвсем наблизо. Центърът на главния пояс лежеше някъде в Северно море, от което разбрах, че зеленият огън беше коригирал курса значително. И все пак отклонението в източна посока продължаваше.

Върнах се при Амелия и й помогнах да се изправи. Беше повъзвърнала равновесието си, но кръвта не спираше.

— Чантата ми — каза тя. — Вътре имам кърпа.

Огледах се, но не видях чантата. Очевидно беше паднала още при първия трус и сега лежеше някъде из кабината. С крайчеца на окото си забелязах, че зелената лампа продължава да свети и убеждението, че отклонението на изток продължава, ме накара да се върна при контролното табло.

— Сега ще я намеря — каза Амелия. Тя беше покрила раната с ръкава на черната си униформа и се опитваше да спре кръвта. Движеше се несигурно и не произнасяше думите добре.

Гледах я известно време мълчалив и безпомощен и чак тогава осъзнах какво трябва да направим.

— Не — категорично заявих. — Аз ще я потърся. Ти трябва да влезеш в торбата, в противен случай ще се нараниш още повече. Вероятно всеки миг ще се приземим!

Улових я за ръката и внимателно я пъхнах в прозрачната торбичка, която беше висяла неизползвана почти по време на пелия полет. Свалих туниката на моя костюм и й я дадох вместо превръзка. Тя я притисна до лицето си и скоро прозрачната материя я обгърна плътно. Аз също влязох в моята торба и поставих ръцете си върху лостовете вътре. Усещах как с всяка секунда материята прилепва все по-плътно до тялото ми. Уверих се, че Амелия също е здраво обгърната и е в относителна безопасност и натиснах зеления лост.

Не откъсвах очи от големия екран и за миг той потъмня от зелената светлина на пламъка. Оставих пламъка да излиза в продължение на няколко секунди, след което върнах лоста на мястото му.