Кристофър Прист - Машината на пространството

През април 1893 година по време на едно от служебните си пътувания бях отседнал в хотел „Девъншир Армс“ в Скиптън, Йоркшир. По онова време бях на двадесет и три години и мога да кажа, че изпълнявах небезуспешно скромната длъжност — търговски представител на фирмата „Джоусая Уестърмен & Синове, доставчици на модни кожени изделия“. В този разказ рядко ще става дума за служебните ми задължения, защото дори по онова време те не бяха мое основно занимание, въпреки че именно те станаха причина за веригата от събития, за които искам да разкажа.

„Девъншир Армс“ беше ниска, облицована със сивкави тухли сграда, с ветровити, зле осветени коридори, по чиито отдавна небоядисани стени личаха тъмни, мръсни петна. В този хотел, където отсядаха предимно търговски пътници, единственото приятно място беше салонът; макар и претъпкан с мебели (креслата бяха толкова близо едно до друго, че човек трябваше да проявява доста изобретателност, за да мине между тях) през зимата в него беше топло и за разлика от опушените, едва мъждукащи газени лампи в стаите, тук лампата беше голяма и гореше със светилен газ.

Вечер за отседналите тук търговски пътници не оставаше нищо друго, освен да поседят в салона и да побъбрят с колегите си. Лично мен времето между края на вечерята и девет часа ме изнервяше най-много, защото от години съществуваше мълчаливо споразумение в тези часове да не се пуши и присъстващите се посвещаваха изключително на разговори. След девет обаче мъжете един по един изваждаха лули и пури, въздухът се изпълваше със задушлив синкав дим, главите на присъстващите се отпускаха на високите облегалки на креслата и очите им се притваряха. Чак тогава, без да обиждам околните, можех да почета малко или да напиша някое и друго писмо.

В онази вечер, за която искам да ви разкажа, се нахраних, излязох да се поразходя и малко преди девет се прибрах в хотела. Отбих се в стаята, за да сменя сакото си и слязох в салона.

Там заварих трима души, настанени удобно, и макар че до девет часа оставаха още седем минути, Хюс, представител на един производител на металообработващи машини от Бирмингам, беше запалил лулата си.

Кимнах за поздрав и се отправих към столовете в най-отдалечения ъгъл на стаята.

В девет и петнадесет пристигна Дайкс. Той беше млад мъж, приблизително на моята възраст, и макар с нищо да не бях показал, че изпитвам някакви симпатии към него, не пропускаше случай да ми демонстрира своето доверие.

И тази вечер, щом влезе в салона, Дайкс без колебание се отправи към моя ъгъл и се настани в креслото срещу мен. Побързах да прикрия с празен лист писмото, което нахвърлях в момента.

— Ще запушите ли, Търнбул? — попита ме той, като ми подаваше кутията си с цигари.

— Не, благодаря!

Преди време пушех лула, но вече повече от година се бях отказал.

Дайкс извади цигара и с преднамерена показност я запали. Той също като мен беше търговски пътник и често заявяваше, че съм твърде старомоден и консервативен във възгледите си. Обикновено се забавлявах от демонстрациите му на превъзходство, така както често се забавляваме с чуждите недостатъци.

— Чух, че тази вечер в хотела отседнала някаква търговска пътничка — подметна той, като не пропусна да се наведе към мен, за да подчертае думите си. — Какво ще кажете за това, Търнбул?

— Звучи невероятно — признах аз. — Сигурен ли сте?

— Тази вечер се прибрах късно — продължи той, снишавайки гласа си. — Случайно надникнах в регистрационната книга. Мис А. Фицгибън от Съри. Любопитно, нали?

Обикновено гледах малко отвисоко на ежедневните вълнения на колегите си, но този път любопитството ми беше раздразнено. Човек трудно може да остане настрани от информацията, свързана с професията му, и трябва да призная, че отдавна чувах да се говори за жени търговски пътнички. Аз лично не бях срещал нито една от тях, но изглеждаше логично с рекламирането и пласирането на някои стоки от дамския тоалет например да се занимават жени. Случвало ми се бе на някои места да преговарям с посредници жени, ето защо не виждах причина те да не опитат силите си и като търговски пътници.

Хвърлих през рамо един поглед към салона, макар да знаех, че присъствието на жена тук не може да остане незабелязано.

— Не съм я видял — казах аз.

— И няма как да я видим! Допускате ли, че мисис Ансън ще позволи на млада дама с добро възпитание да влезе в този салон?