Кристофър Прист - Машината на пространството

— Благодаря ви, с удоволствие — отвърнах аз, преглъщайки мъчително.

Тя извади метална бутилка от кожената си чанта, наля по малко от течността в чашите и ги постави на масата с думите:

— И аз понякога изпитвам нужда от нещо ободряващо.

Сетне отново се настани в креслото. Вдигнахме чашите и отпихме по глътка.

— Нещо се умълчахте — обади се тя. — Надявам се, не съм ви уплашила.

Гледах я безпомощно и единственото, за което копнеех, бе никога да не се бях впускал в тази наивна история.

— Често ли идвате в Скиптън? — попита тя.

— Не повече от два, три пъти годишно. Мис Фицгибън, мисля, че е по-добре да ви пожелая лека нощ. Не е прилично да седя тук сам с вас.

— Но аз все още не мога да разбера, защо толкова настоявахте да ми покажете шофьорските си очила.

— Мислех, че ще успеете да повлияете на сър Уилям поне да ги пробва…

Тя кимна в знак, че е разбрала.

— Занимавате се с продажба на такива очила ли?

— Не, мис Фицгибън. Разбирате ли, фирмата, в която работя, произвежда…

Не довърших, защото в същия момент слухът ми долови шум, който този път наистина разстрои мис Фицгибън. Няколко мига по-късно по вратата рязко и настойчиво се почука.

— Мис Фицгибън! — Това беше гласът на мисис Ансън.

Хвърлих отчаян поглед към новата си позната.

— Какво ще правим? — прошепнах аз. — Ако ме заварят тук по това време…

— Мълчете… оставете всичко на мен.

Отвън отново се разнесе:

— Мис Фицгибън!

Тя бързо стана, отиде в най-отдалечения край на стаята и спря до леглото.

— Какво има, мисис Ансън? — обади се младата жена с престорено слаб и уморен глас.

За миг настана тишина, след което последва:

— Камериерката донесе ли ви бутилка с топла вода?

— Да, благодаря ви. Дори си легнах вече.

— Но всичките ви лампи светят.

Младата жена посочи към вратата и отчаяно замаха с ръце. Веднага разбрах какво искаше да ми каже и бързо се дръпнах встрани, така че, ако някой надникне през ключалката, да не ме види.

— Ще почета малко. Лека нощ, мисис Ансън.

От другата страна на вратата отново настъпи мълчание, от което нервите ми така се опънаха, че още малко и щях да закрещя.

— Стори ми се, че чух мъжки глас в стаята ви.

— Съвсем сама съм — отвърна мис Фицгибън. Лицето й почервеня. Трудно мога да кажа от неудобство или от гняв.

— Не вярвам да съм сбъркала.

— Моля ви почакайте една минута — каза мис Фицгибън.

Сетне тихо приближи до мен и почти докосна с устни ухото ми.

— Ще трябва да я пусна — прошепна тя. — Знам какво да правя. Моля ви, само да се обърнете.

— Какво? — удивих се аз.

— Обърнете се с гръб… моля ви !

Изгледах я в мъчително недоумение, но на края се подчиних. Чух, че се отдалечава от мен и отива към гардероба, след което долових звуци от припряно разкопчавам на копчета — очевидно тя събличаше дрехата си. Стиснах здраво очи и дори ги затиснах с ръце. Чудовищното състояние, в което се намирах, нямаше равно на себе си.

Вратата на гардероба се затвори и усетих, че някой докосва ръката ми. Отворих очи: мис Фицгибън стоеше до мен, облечена в дълъг раиран халат от фланелен плат. Извадила беше фуркетите от косата си и тя свободно се спущаше около лицето й.

— Вземете това — прошепна ми тя, бутвайки двете чаши в ръцете ми. — Чакайте в банята.

— Мис Фицгибън, налага се да вляза! — обади се мисис Ансън.

Запрепъвах се към банята, с крайчеца на окото си обаче забелязах, че мис Фицгибън отмята покривките на леглото и разхвърля чаршафите и възглавниците. Сетне грабна куфара ми и го бутна под шезлонга. Влязох в банята и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и усетих в тъмното как ръцете ми треперят.

Чух, че вратата на стаята се отвори.

— Какво има, мисис Ансън?

Стъпките на мисис Ансън бързо и решително отекнаха в стаята. Представих си я как подозрително оглежда стаята и очаквах момента, когато ще връхлети в банята.

— Мис Фицгибън, вече е много късно. Защо не сте заспала още?

— Исках малко да почета. Ако не бяхте почукали сега, вече сигурно щях да съм заспала.

— Чух ясно мъжки глас тук.

— Но нали сама се уверихте… Сама съм. Защо да не е било от съседната стая?

— Идваше оттук.

— Слушали сте на вратата?

— Разбира се, че не съм слушала! Просто минавах по коридора долу, отивайки към стаята си.

— Тогава нищо чудно да сте сбъркали. Аз също чух гласове.

Мисис Ансън внезапно промени тона:

— Скъпа моя Амелия, в същност правя го за ваше добро. Вие не познавате тези търговци така, както аз ги познавам. Вие сте млада и невинна, а аз отговарям за вашата безопасност.