Кристофър Прист - Машината на пространството

В началото аз поведох разговора и разказах на Амелия някои неща за себе си. Обясних й, че скоро след като завърших училище родителите ми се изселиха в Америка и от този момент нататък живея сам и работя при мистър Уестърмен.

— Никога ли не ви се е искало да заминете с родителите си в Америка? — попита Амелия.

— Много пъти се изкушавах. Те често ми пишат и по всичко личи, че Америка е една изключителна страна. Чувствам обаче, че твърде слабо познавам Англия и ми се ще, преди да отида при тях, да поживея тук самостоятелно.

— Сега по-добре ли познавате Англия?

— Едва ли — отвърнах аз. — Макар повечето дни от седмицата да съм вън от Лондон, по-голяма част от времето си прекарвам в хотели като този.

Почувствах, че е дошъл моментът, когато, без да нарушавам приличието, мога да попитам за нейното семейство и живот.

Тя разказа, че родителите й са починали — загинали по време на пътуване по море още докато била дете, и оттогава неин настойник е сър Уилям. Познавал се с баща й от ученическите си години и той в завещанието си изразил желание сър Уилям да се грижи за дъщеря му в случай на нещастие.

— Значи вие също живеете в Рейнолдс Хаус? — запитах аз. — Не само работите там.

— Получавам малка заплата за работата, която върша, но сър Уилям преустрои стаите в едно от крилата на къщата за мен.

— Страшно много бих искал да се срещна със сър Уилям — пламенно възкликнах аз.

— За да може във ваше присъствие да пробва шофьорските ви очила ли? — попита Амелия.

— Съжалявам, че ви ги донесох.

— А аз се радвам. Без да искате, внесохте оживление във вечерта ми. Бях започнала да се съмнявам, че с изключение на мисис Ансън в този хотел живее още някой, така здраво ме беше хванала. Все пак мисля, че сър Уилям би купил вашите шофьорски очила, въпреки че напоследък не кара своята карета без коне.

Погледнах я удивен.

— Бях с убеждението, че сър Уилям е страстен шофьор.

— Той е човек на науката, Едуард. Интересите му са всестранни и вниманието му непрестанно се насочва към различни изобретения.

Бъбрихме така дълго време и колкото повече разговаряхме, толкова по-спокоен се чувствах. Стана дума за най-различни неща, за преживяно и видяно. Скоро научих, че Амелия е пътувала много повече от мен, придружавала беше сър Уилям по време на пътуванията му в чужбина. Разказа ми за впечатленията си от Ню Йорк, Дрезден и Лайпциг, които бяха страшно интересни за мен.

Най на края огънят загасна, а ние изпихме до дъно чашите си.

— Амелия смятате ли, че е време да се прибера в стаята си? — попитах неохотно.

За миг изражението й остана непроменено, но след това тя се усмихна кротко и за мое удивление сложи леко ръката си върху моята.

— Само ако вие искате — отвърна тя.

— В такъв случай ще остана още няколко минути.

Веднага съжалих за думите си. Въпреки приятелския й жест усетих, че сме говорили достатъчно за нещата, които ни интересуват и отлагането на моето тръгване само щеше да увеличи смущението, което нейната близост ме караше да изпитвам. Нямах представа колко време беше минало от излизането на мисис Ансън, пък би било и непростима грубост да извадя часовника си, но бях сигурен, че уговореният от нас час отдавна беше изтекъл. Приличието изискваше да си тръгвам.

Амелия бе оставила ръката си върху моята.

— Трябва да се видим отново, Едуард — каза тя. — Нека да се срещнем в Лондон отново: може би някой ден ще ме поканите да вечеряме заедно. Тогава, без да се налага да говорим тихо, ще можем да се набъбрим от сърце.

— Кога смятате да се върнете в Съри?

— Вероятно утре сутринта.

— През целия ден ще бъда в града. Имате ли нещо против да обядвате с мен. По пътя за Илкли има една малка гостилница…

— Да, Едуард, с удоволствие.

— А сега по-добре да се прибирам. — Извадих часовника си и видях, че откакто мисис Ансън бе връхлетяла в стаята, бе изминал час и половина. — Много съжалявам, че ви задържах толкова дълго.

Амелия не отвърна нищо, а само поклати бавно глава.

Взех куфарчето с мострите си и тихо пристъпих до вратата. Амелия също се изправи и духна газената лампа.

— Ще ви помогна да преместим паравана — каза тя.

Единствената светлина в стаята сега идваше от тлеещите въглени в огнището. Пред мен се очерта силуетът на Амелия, която идваше към мен. Вдигнахме заедно сгънатия параван и го преместихме встрани, след което натиснах дръжката на вратата. Навън беше тихо и спокойно. В дълбоката тишина внезапно ме споходи мисълта, че параванът може да не е заглушавал достатъчно тихите ни гласове и нищо чудно невинният ни разговор да е бил чут от още някой.