Уилям Дийл - Машината на Шарки

Нямаше и час, откакто се бе стъмнило, когато Янгър и двамата сержанти приключиха с товаренето на снаряжението върху трите мулета. Бяха готови да поемат на север към Торболе за срещата си с Ла Волте. Очите на младия капитан святкаха възбудено, докато мъжете нанасяха по лицата си вакса за обувки. Бе като футболист миг преди първия сигнал, навит като пружина, пламнал от енергията, с която операцията го бе заредила. Адреналинът във вените му сякаш се чуваше как пулсира. Когато привършиха с магаретата, Янгър още веднъж извади картата, разгърна я върху сандъка с боеприпаси, окачен на едно от животните, и я освети отблизо с прожектора си. За пореден път наблегна на някои подробности от плана и всеки от събраните около него кимна. Местните селяни стояха настрана от групата и мълчаливо пушеха американски цигари.

Когато приключи, Янгър плесна с ръце, прокара няколко пъти пръсти през късо подстриганата си коса и нахлупи кепето си ниско над очите. После хвана Коригън за ръката и го отведе встрани от групата.

— Как е самочувствието, момчето ми? — запита Янгър.

— Без грешка — отвърна Коригън, но гласът му леко потрепери.

— Всичко, казваш, е наред, така ли?

— Да, сър, наистина.

— Стомахът ти май се е свил, а-ха да си върнеш вечерята отгоре ми, а?

Коригън се усмихна:

— Не ми стиска да го направя — каза той.

— Така те искам, момче. Виж сега, това тук е абсолютно фасулска работа, Коригън. Вършил съм я пет-шест пъти поне. Ти самият си тук от два дни вече, нали? Сам виждаш, няма и следа от гърмян шваба наоколо, нали? Не си мисли какво може да пропадне, мисли си колко гладко ще мине всичко.

— Да, разбира се — отговори Коригън. Няма ли да престанеш с тези речи за повдигане на духа, за Бога?

— Слушай, готов съм на облог. Басирам се, че от тая работа всички ще излезем с по една Сребърна звезда на гърдите. Работата е там, че аз го познавам този Ла Волте. Всеки шибан пейзанин, грабнал пушката тук в Северна Италия, играе по неговата свирка. Това място наоколо ще стане един втори фронт. Ще бият един здрав шут на швабите и ето ни от другата страна на По преди Коледа.

— Така е, дано стане — опита се да бъде в тон Коригън.

— Знаеш ли защо избрах теб за тази работа, Коригън? А? Защото Пуласки и Девлин ги мързеше да си мръднат задника по целия път от Анцио до тук. Така че, ако нещо сгафим, разчитам на теб и на хиените наоколо, ако изобщо ги има. Какви ги приказвам, вече два дни сме тук и нищо; даже разузнавателен самолет не е бръмнал отгоре. Дявол го взел, гледай ’къв пущинак е. Казвам ти, Господ си е изгубил галошите тук. Няма кой да ни се бърка.

Коригън започваше да се чувства малко по-уверен. Трябвало е да станеш треньор, помисли си той. Така можеш да накараш и цял отбор да се развихри, па ако ще всеки играч да е с по един счупен крак.

— По-добре ли се чувстваш?

— Всичко е наред, капитане. Повярвайте ми — кимна Коригън.

Янгър се засмя, хвърляйки бляскава, типично американска усмивка изпод начерненото си лице:

— Ама за какво съм седнал и аз да те помпя? След два дни сме в Неапол. Ще измъкна по една седмица гарнизон за всеки от нас в Капри и тогава Бъд Янгър ще черпи.

— Няма проблеми — каза Коригън.

Янгър го потупа по рамото:

— Дръж тих ефира, докато не стигнете на мястото. От нас няма да дойде нищо, освен ако не загазим. Когато се приготвите, обади се и ние ще ти отговорим. Няма да има и миля помежду ни, когато пуснат парашутите.

— Ясно.

Янгър се върна при Пуласки и Девлин и каза:

— Така, по седлата.

Насочиха се на север в тъмната нощ.

— Ще се видим след час-два — подвикна весело Янгър и тъмнината го погълна. В следващите две минути Коригън не се помръдна. Изведнъж се почувства самотен. Страхът започваше да го гъделичка. После се обърна към двамата селяни, махна с ръка и всички поеха към езерото. Фредо бе начело, а Сепи крепеше ариергарда — малък, стегнат отряд, в който всеки вървеше почти по петите на другия. След по-малко от час бяха на хълма, който се издигаше над Ди Гарда. Легнаха по корем на върха на стръмното възвишение и Коригън дочу въздишките на езерния вятър и усети хладния му полъх по бузите си. Някъде отдолу, може би на около сто метра под тях, водата се плискаше по бреговете на езерото.

— Garda — прошепна Фредо, сочейки с пръст отсрещния край на хълма.

— Да, si — отвърна Коригън също шепнешком. Добре би било, помисли си той, ако поне един от тези мургави „талянци“ можеше да казва на английски и нещо друго, освен „цигари“ или „шоколад“. Но какво право имаше да се оплаква? Нали и неговият италиански се състоеше от „фиг-фиг“ за мадамите и една-две ругатни.