Уилям Дийл: Машината на Шарки

Тишина. Благословена. Потърси прожекторчето си, но то бе изчезнало. Пръстите му се натъкнаха на хладния метал на неговата запалка „Зипо“. Извади я, щракна кремъка и вдигна пламъка над главата си. Намираше се в някаква барака, напълно изоставена, ако не се брояха паяците, усърдно изтъкали тънките си мрежи по ъглите. Той отиде до отсрещната стена и седна на земята, облегнат на стената с лице към вратата.

Болката в хълбока му го обливаше на приливи и отливи. Чу се как стене, извади от барабана на пистолета си един патрон и го захапа между зъбите си.

Ти си луд, Коригън, и тъп като шаран, да седиш тук в тъмното, клъвнал на патрон.

Но патронът помогна и накрая, както бе облегнат на стената в отчаяни опити да преодолее болката от огъня в тялото си, той изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, бе целият окъпан в пот, патронът — все още между зъбите му. Погледна часовника си. Десет и пет. Два часа.

Тогава чу и гласовете. Ниски и предпазливи. Бяха най-малко двама души и говореха бързо. Опита се да различи някоя дума. Лъч на прожектор се процеди през цепнатините на бараката. Вече бяха по-близо, до вратата. Чу как резето се вдига от ръждясалата кука.

Коригън изпъна гръб. Вдигна пистолета с две ръце, прицели се във вратата и зачака, стиснал патрона между зъбите си, докато мигаше под солената пот, която се стичаше по очите му. Лъчът на прожектора падна върху лицето му. Стисна спусъка и пистолетът щракна сухо. Празен.

Коригън отпусна рамене. Свали пистолета, изплю патрона и вдигна поглед към тавана. После затвори очи за момент: бе готов.

Лъчът на прожектора слезе надолу и освети пистолета.

— Americano — каза единият глас.

— Si — бе отговорът.

— La ferita e molto sanguinosa. E gravemente leso.

— Uhmm.

— E morto?

— Noo.

— Buono.

Buono? Това значеше „добре“. За какво говореха? Нещо за кръв, смърт. Плетеница от думи, които не можеше да разгадае.

Единият от тях се бе доближил съвсем близо и се наведе над него. Тогава и проговори:

— Имаш късмет, amico. Че пистолетът бе празен. Не бих искал да те убивам.

Коригън отвори очи.

Италианецът свали лъча на прожектора и в отразената светлина Коригън видя двамата мъже. Този, който го бе заговорил, бе висок и здрав, с прошарена коса и челюст като от гранит. Другият бе по-млад и по-нисък, но с рамене като на професионален футболист.

— Казвам се Франческо. Capisce? Франческо.

Коригън успя да изстиска бледа усмивка от устните си.

— Здравей, Франческо — промълви той с глас, дрезгав от болка и изтощение.

— Това е Доминик. Той не capisce английски.

— No capisce — каза Доминик и се усмихна неловко.

— Няма нищо. И аз, но капиш италиански.

— E ufficiale?

— Пита, дали си офицер — каза Франческо.

— По дяволите, нищо и никакъв ефрейтор съм.

Франческо се обърна към Доминик.

— No. Sottuficiale.

Доминик сви рамене. После вдигна в ръка един автомат.

— Abbiamo udito colpi e trovato una mitragliatrice.

— Чухме стрелбата и намерихме тази пушка на хълма.

— Изглежда е моята — каза Коригън. — Какви сте вие?

— Селяни.

— Не сте ли партизани?

— Non siamo guerriglieri, ma siamo simpatizzanti — отговори Доминик.

— Той каза, че не сме партизани, но симпатизираме на американците.

— Grazie.

И двамата кимнаха.

— Познавате ли Ла Волте?

Франческо изглеждаше озадачен.

— La volte? Лисицата. Какво е това?

— Остави — каза Коригън. — Твърде уморен съм за такъв дълъг разказ.

— I tri altri sono morti.

— Si — съгласи се Франческо и обръщайки се към Коригън, каза: — Другите трима американци са мъртви. Съжалявам.

— О, Господи.

— Моля се за себе си. За тях е вече късно. Как се казваш?

— Коригън. Джони.

— Buono, Джани — каза Франческо и извади дълъг нож от калъфа, прикрепен за вътрешната страна на ботуша му. Усмивката на Коригън мигом се изпари и той стегна мускули, изтръпнал в очакване. — Спокойно — каза Франческо, — само ще срежа ризата. Има много кръв.

Коригън легна по гръб и чу как острието разкъса памучната му риза. Усети Франческо да докосва с пръст хълбока му и на мястото избухна взрив от болки. Реши да си мисли за нещо друго: как майор Халфърд го привиква, дава му една доза кураж и го похвалва, че Бъд Янгър вече го смята за подготвен да участва в следващата операция. „Всъщност, става въпрос за нещо доста просто — бе казал Халфърд. — Пристигаш, осъществяваш свръзката, изчакваш спускането и изчезваш.“ Дума да няма, майоре, нищо работа. Все едно да паднеш в капан за мечки. А Янгър, с всичкия си акъл, да си въобразява, че болтовете щели да му дадат Сребърна звезда. Сега щеше да се наложи да се примири и с Пурпурно сърце вместо това. Посмъртно.