Уилям Дийл: Машината на Шарки

Най-после британецът изскочи от кабината разярен:

— Помисли си само! Казват ми, че в китайската опера не се правели резервации. Чувала ли си някога нещо подобно? Опера без резервации? — Семейството започна да си пробива път през тълпата към „Улицата на стълбата“.

Чан влезе в кабината и погледна часовника си. Бе точно 11:30. Секунди по-късно телефонът звънна. Той отговори бавно със спокоен и премерен глас:

— Фирма „Кралски ориенталски килими“.

— Може ли да говоря с мистър Уан, моля? — гласът на другия край на линията бе остър и дразнещ като шума от горящи фойерверки.

— Кой мистър Уан? — отвърна Чан.

— Джордж Уан.

— Джордж Уан на телефона. Какво обичате?

— Казвам се мистър Джонсън.

— Добре дошли в Хонконг, мистър Джонсън. Получихте ли пакета?

— Отлично. Всичко е наред.

— Радвам се — каза Чан.

— А довечера?

— Всичко е подготвено.

— Добре. Ще съм при вас след три часа. Най-много четири.

— Ще ви очаквам. Може ли да посоча, че колкото по-рано, толкова по-добре. Може да се окаже трудно да се намери това, което търсите.

— Разбирам — отвърна Бърнс. — Ще се опитам да звънна до два и половина.

— Dor jeh — каза Чан. — Което значи „благодаря“. Joy geen — довърши той на родния си език и затвори телефона.

Душът и бръсненето не помогнаха особено. Бърнс продължаваше да се чувства муден: реакциите му бяха притъпени от смяната на часовите пояси и безсънието. След разговора с Чанг той отиде в банята и извади хапчето от джоба си. Подхвърли го в устата си и го глътна с пълна чаша вода. Още не бе излязъл от банята, когато ефектът от хапчето разтърси като светкавица тялото му. Имаше чувството, че собствената му черупка отеснява, че мускулите и костите му се удължават и укрепват. Усещането му за звуците наоколо рязко се изостри — бръмченето на асансьора, глухия шум от далечна прахосмукачка. Цялото му тяло неволно потръпна, докато чакаше асансьора.

Китайчетата си знаят работата, помисли си Бърнс. Но каквато и да бе тази химия, знаеше, че е чиста проба: т.е. чиста дрога.

Преди фериботът да прехвърли и половината от залива на пристанището, той почувства, че отново е готов, с избистрени и светнали очи, изопнат като струна. Излезе от таксито, удобно настанено на борда на кораба. Горещият бриз гъделичкаше кожата му, докато наблюдаваше как бетонният силует на Сентръл дистрикт се приближава все повече и повече. Сградите се издигаха все по-високо над него, като от позицията му на морското равнище изглеждаха стеснени към върховете си, а двата планински върха във всеки край на острова бледнееха на техния фон. Той чуваше как сърцето му гърми в гърдите и познатото трескаво очакване го поглъщаше и възбуждаше така бързо, че усети как пенисът между краката му се раздвижи. Без да мисли, той започна да потрива ръце. Смъртната умора, която го измъчваше допреди малко, сега бе смачкана, насечена и пометена някъде далеч извън тялото му като парченца от накъсан лист хартия, хвърлени на вятъра. Той влезе обратно в таксито.

Шофьорът изведе майсторски автомобила от ферибота и пое надолу по претъпкания с хора кей, надувайки клаксона, без да обръща внимание на двуколките на търговците или на заканителните жестове на пешеходците. Той зави наляво по широкия булевард и после бързо набра скорост към Тайфун шелтър на изток, край Ванчай, квартала на луксозните нощни клубове, крещящи с неоновите си надписи — нови и нови покани към дневните минувачи, далеч от небостъргачите на Сентръл дистрикт. Минута-две след това шофьорът извърна глава към Бърнс, без да откъсва очи от магистралата.

— Тайфун шелтър пред нас, сан. Имате място?

— Знаете ли къде е кей трети?

— Hai — кимна шофьорът.

— „Хай“, това „да“ ли значи? — запита Бърнс.

— Да, hai.

— А как казвате „не“?

— Um.

— „Ъм“, а? Ъм, хай, ъм, хай — повтори няколко пъти Бърнс и започна да се смее, удряйки по коленете си като барабанист в ритъма на думите. Пълна лудост!

Таксито излезе от булеварда и закриволичи по завоите към пристанището. Тайфун шелтър бе малък триъгълен залив, защитен откъм сушата с високи бетонни опори. Шофьорът спря колата. Бърнс излезе и хвърли поглед към кейовете. Пристанът бе претъпкан от сампани. Стотиците малки плоскодънни лодки кръстосваха водата на залива, покрити по средата с рогозки от оризова слама, а лодкарите стояха на кърмата и махаха настойчиво към туристите, подвиквайки предлаганите за нужния маршрут цени. Някои от сампаните бяха като плаващи ресторанти — с по една каюта на палубите и шкафове, пълни с бира и разхладителни напитки. Вятърът разнасяше от кея и миризмата на готвена риба и скариди.