Уилям Дийл - Машината на Шарки

— Няма да забравя думите ти.

— Какъв е проблемът тогава? Какво ще върша тук?

Бърнс започваше да се поти. Свали сакото си и го метна на скута си.

— Помниш ли Халфърд, майора във Фиренце?

Бърнс се замисли за момент.

— Смътно.

— Той командваше Стич. Висок мъж. Много твърд, напорист. Много умен.

— Да, да, помня го, разбира се. Как му викаха пейзаните там?

— Gli occhi de sassi. Каменният поглед.

— Точно тъй. Подозрителен мъж. И дума не пое от цялата наша версия. Голям задник.

— Добре си го запомнил. Преди четири дни видях Халфърд на един ресторант като този тук, в Хонконг. В Абърдийн. В момента е полковник.

— Това ли те сплаши? Хей, човече, аз едва те познах, а хем те чаках. И това ли била цялата работа?

— Той ме разпозна, убеден съм.

— Хайде, стига, бе.

— Бяхме на два метра един от друг. Плащах сметката и вече тръгвах да излизам, когато го видях на съседната маса и за момент и двамата замряхме, взирайки се един в друг. Кълна се, че за миг той дори се готвеше да ме заговори. После излязох, много бързо. Но, докато колата тръгваше, погледнах към ресторанта и… той беше вече излязъл пред входа и гледаше към мен.

— Хм — каза Бърнс.

— Оттогава не съм на себе си. Ужасно е да те преследва страх всеки път, щом излезеш на улицата. Фирмата ми е в Муй Уо, на остров Лантау, на запад оттук. Туристи идват рядко, само за да посетят сребърните мини. И въпреки това се страхувам да излизам навън. Днес на идване, стомахът ми се бе свил на топка. Седях на задната седалка и от прозореца се взирах във всяко лице навън.

— Не трябва да се притесняваш.

— Кошмарно е.

— Досега нищо не си правил на своя глава, нали? Нищо не си опитвал, телефони, опашки и прочие. Нищо, което може да усъмни някого.

— Не, не. Следвах плана. Откакто се свързах с теб, просто чакам.

— Добре. Добре си направил.

— Има една опасност. Той може да е докладвал на някого.

Бърнс мълчеше. Гледаше право пред себе си, докато мозъкът му прехвърляше методично всяка възможност, претегляйки всяко „за“ и „против“. Накрая каза:

— Така. Ще трябва да приемем, че не е пропял. А и да е, нямаме изход, твърде късно е вече. Значи предполага се, че е бил тук на почивка, така ли? В униформа ли беше?

— Да.

— Тогава десет към едно е тук в отпуска. Не трябва да има проблеми. Може само да се е стреснал малко, да. Рекъл си е: „Хей, не го ли познавам този?“ Но това са петнайсет години. Ти много си се променил. А какъв беше тогава, не помниш ли? Не виждам как ще е разбрал. Няма начин. Ако го е зачесало съмнението, сигурно още се опитва да проумее кое как е — Бърнс се замисли. — Работата е там, че ако е в отпуска, значи шава твърде много насам-натам, гледа да се забавлява. Не е като в казармите. Може би премисля всичко в момента. Може дори да е схванал нещичко от цялата работа. Но прекалено малък е шансът да те е познал. Аз ти го казвам. Тъй че, трябва да действаме. Установяваме къде е отседнал и… — Той щракна с пръсти и се усмихна. Де Лароза се бе втренчил в него и усети как го побиват тръпки. Бърнс продължи: — Хайде, хайде. Отпусни се. Забрави. Сега ще хапнем добре, после ще си отидеш там… на Муй Пуй, или както там му казваш, и няма да сновеш насам-натам още един ден. До утре всичко ще е свършено. Не трябва да се притесняваш, разбираш ли? Това вече е моя работа. Мой бизнес. Радвам се, че не си се паникьосал. Изникнат ли проблеми аз съм този, който ги разрешава. Това, от което се пазя, са разните аматьори, дето ми се мешат понякога, разбираш ли?

— Да. Благодаря ти.

— Просто го забравяш. Това вече е моя работа. И смятай я за свършена. Впрочем в скоро време може и аз да ти се обадя. Може да се наложи да изтегля малко повече сухо.

— Какво се е случило?

— Нищо особено, знаеш. Някои приятели, бивши приятели може да са се натъкнали на свободната ни практика в Бразилия. Сигурно и мен ме хващат дяволите като теб, но за всеки случай…

— Колко?

— Не знам. Неколкостотин хиляди.

— Няма да имаш някакви проблеми, приятелю.

— Добре. Още нещо. За Халфърд. Искам точно описание и ще ми трябват пари, хонконгски долари.

— Колко?

— Не зная още. Може би едно петдесет хиляди. До колко часа работиш с банката си?

— До шест, няма никакви проблеми. Ще ги вземем направо на гишето. Президентът на банката ми е приятел. Играем голф заедно.

— Миличките. Шест ми върши работа. Сигурно ще трябва да пусна кучетата още преди три. Нека ми донесат парите в хотела. В кутия за обувки, загърната, все едно съм си купил обувки и сега ми ги пращат. Обади ми се в пет. Ще ти дам инструкции. Къде е банката?