Уилям Дийл - Машината на Шарки

Бърнс успя да дремне само час, преди телефонът да го върне в действителността с пронизителния си писък.

— Часът е седем и четирийсет и пет, мистър Бърнс — каза телефонистката на хотела.

— Dor jeh — отвърна той.

— Dor jeh.

Секунда по-късно будилникът също писна. Спря часовника и го постави в тоалетната си чанта. Действието на хапчето бе отминало и той се чувстваше по-зле дори и от сутринта. Устата му имаше отвратителен вкус, очите му горяха в орбитите. Взе си набързо един душ, избръсна се, облече си чиста риза, чисти чорапи, чисто бельо и хвърли мръсните си дрехи в найлонов плик. Извади дипломатическото си куфарче изпод чекмеджето, провери съдържанието му още веднъж и излезе от хотела. Извървя пътя до по-горната пресечка на улица „Натан“ край хотел „Империал“ и оттам взе едно такси до летището. Остави багажа си в гардероба, потвърди резервацията си за полета до Токио в 23:45 същата вечер и пак взе такси до „Къщата на орлите“ на улица „Мин“. Оттук онази лисица, Джордж Уан, го поемаше в свои ръце. „Къщата на орлите“ се оказа на не повече от десет минути път от летището. Бе безвкусно уреден третокласен нощен бар, който, ако не бе с надписи и на китайски, и на английски, спокойно можеше да мине за някоя от бърлогите в Маями, Норт бийч, или дори Сънсет булевард. Декорът бе в стил ретро, но с изкуствена кожа, фалшива коприна и свещи в стари бутилки от вино. Три от петте момичета бяха от местна порода, а барманът приличаше на бивш моряк от Бруклин. Заведението бе почти празно. Бърнс още сядаше край бара, когато една от азиатките се доближи до него и прокара ръка по врата му.

— От Хонконг ли си? — запита тя.

— Не.

— О, американец. Aw chung-yee may gock yun. Това значи аз обичам американците.

— Тази вечер не става, имам други планове.

— Плановете могат да се променят.

— Може би утре ще намина пак.

Усмивката на момичето изчезна, а след миг и самото то. Бърнс поръча чаша обикновена сода и попита къде е тоалетната.

Помещението бе отвратително мръсно. Прогизнала тоалетна хартия лежеше захвърлена по пода и мивката, а стените изглеждаха покрити с помия. Бърнс влезе в една от двете кабини и залости вратата. Отвори дипломатическото куфарче, извади хирургическите ръкавици и ги сложи. Отпусна колана си, свали леко панталона и завърза кордата около кръста си в проста панделка, после вдигна панталона и го закопча. Възелът се падаше точно под ципа му. Извади другото хапче и го пусна в джоба на сакото си, а памучните превръзки пъхна в джоба на панталона си. После извади пистолета, провери го още веднъж, преди да го мушне в колана зад гърба си.

Закопча палтото, пусна водата от казанчето и се върна на бара.

Чашата сода го чакаше. Той положи хапчето на езика си и го глътна с газираната вода. Ефектът бе почти моментален. Тялото му сякаш вибрираше от освободени електрически заряди. Живот и енергия пак напираха в краката, ръцете, по върховете на пръстите му. Нови сили се втурнаха и изпълниха излинялото му тяло, мозъкът му се къпеше в покачения адреналин. Очите му започнаха да се избистрят. Звуците в стаята се усилиха, станаха по-ясни и по-отчетливи, а заедно с изострянето на всичките му сетива го налегна и чувство на очакване, така мощно, че той пак започна да отмята наум всяко предстоящо свое действие.

Погледна часовника си. Бе 21:20, време за тръгване. Едва когато ставаше от бара, усети за първи път, че бе получил ерекция.

Домът на „Улицата на панделката“ се гушеше встрани от пътя сред стотици ситни азалии. Бе стара едноетажна китайска постройка, обрулена и старинна, с дълбоки белези от далечни години по керемидите на пагодестия покрив, а азалиите, всяко цветче от които бе идеално оформено, кичеха освен стените й и всяко стъпало чак до бордюра.

Фасадата на къщата подвеждаше, защото сградата бе под формата на U и само южният й край се виждаше от „Улицата на панделката“. Масивна стена обграждаше целия район. Висока бе поне два метра и половина и имаше само един вход — махагонова врата, дебела над двайсет сантиметра и натежала още повече от дебелите бронзови панти, впити дълбоко в дървото. Вратата нямаше брава. Можеше да се отваря само отвътре със специален ключ. Отгоре защитната стена бе посипана с натрошени стъкла.

Зад нея се простираше почти тривековна градина, плевена, подрязвана и разкрасявана всеки ден, така че сред безупречните й форми рядко можеше да се види дори и един цвят от азалия на земята. Малко поточе се извиваше през градината с пръснати около него пейки, където влюбените за вечерта можеха да седят и да разговарят, или просто да се докосват. Всяка от вътрешните стаи на къщата имаше вместо стена по един френски прозорец от матово стъкло с лице към градината.