Уилям Дийл - Машината на Шарки

Халфърд не усещаше нищо от чуждото присъствие в стаята, от грозната сянка, която се промъкваше към него.

Но Хет усещаше всичко. Изостреният й слух усилваше всяко проскърцване на пода, шума от триещата се тъкан на дрехи, новия ритъм на нечие дишане в стаята. Тя се протегна към малката масичка. Пръстите й намериха малката копринена връв с дванайсет възела, всеки на два-три сантиметра от другия. Тя мушна ръката си под таза на Халфърд и започна да пъха връвта в ануса му. Потънал във фантазии и похот, полковникът не усещаше почти нищо. Пулсът му биеше като тежък чук, учестеното му дишане се бе превърнало в един неспирен хрип.

Темпото се засили. По-бързо. По-бързо. По-бързо.

Халфърд изохка и замря. Кръвта му, заредена със светкавици от чувство, рукна като водопад из цялото му тяло. Главата му се надигна от масата. Тялото му се стегна. В този миг Хет издърпа рязко връвта изпод краката му. Халфърд изкрещя и после експлодира.

В същия миг Хет скочи от кушетката на земята и се просна върху краката на Халфърд, като сключи пръстите на двете си ръце под тясното легло.

Халфърд бе стегнат в човешко менгеме.

Бърнс бързо усука найлоновата корда около гърлото му. Ръцете му отскочиха в срещуположни посоки.

Възелът се вряза дълбоко в меката част на врата на Халфърд. Екстазът се превърна в болка. Слепоочията му изригваха като вулкани, дъхът му, секнал някъде в гърлото, се бореше отчаяно за път. Езикът му изскочи през устата.

Бърнс опъна още по силно въженцето.

Халфърд започна да се тресе. Спазми разкъсваха тялото му, което блъскаше мощно по раменете на Хет. Тя стисна още по-здраво ръце. Той се опита да изкрещи, но викът му така и си остана погребан в гърлото му. Вдигна поглед нагоре, видя гротескното обърнато лице над себе си. Опита се да изрече една последна дума, сричка, размазана и гърлена, която умря още на устните му:

— Т-т-о-о-о-й…

В този миг гръклянът му се пръсна. Той потрепери и дъхът му се втурна с писък през новия отвор, като през пукнат балон.

Тялото му се отпусна.

Хет също отпусна смъртоносната си хватка. Продължаваше да лежи върху тялото на Халфърд, само ръцете й се люшкаха леко покрай кушетката. По бузите й се стичаха горещи сълзи.

Бърнс отстъпи, разви въжето от едната си ръка и го освободи. Остави го на масата до трупа на Халфърд. Лицето му се къпеше в пот. Дишаше на къси, резки хрипове.

Момичето с мъка се изправи и седна. Плачеше без звук.

Бърнс посегна зад кръста си и извади пистолета от колана си. Момичето не помръдваше. Тя гледаше към него, но без да го вижда. Едва тогава Бърнс разбра, че тя е сляпа и си спомни защо Уан бе настоявал, че няма да се наложи да убива двама души. Момичето просто нямаше как да го идентифицира. Той се поколеба за част от секундата, но после, като добре програмирана машина, той застана зад нея и вдигна пистолета на сантиметри от главата й. Тя следеше с невиждащ поглед звука и сякаш погледна през рамо.

— Вратата — каза той с пресипнал глас. Тя пое примамката и на момента се извърна.

Пистолетът подскочи в ръката му, гръмна глухо и главата й отскочи напред. Той сграбчи косата й с другата си ръка и повдигна отново главата й. Тум. После я остави да се свлече върху тялото на Халфърд.

Бърнс остави пистолета до найлоновата корда, излезе бързо от стаята, прекоси градината и се промуши през вратата. Свали хирургическите ръкавици, уви ги в памучните превръзки и се върна по алеята към отводнителния канал.

Секунда след като вратата тихо се затвори, две фигури изникнаха от сенките на градината и влязоха в стаята.

Бърнс бе първият пътник на борда на самолета. Той си избра място в задната част на залата, намести удобно възглавницата под себе си и закопча колана си. Още преди самолетът за Токио да се издигне над пистата в нощното небе, той бе потънал в дълбок.

Лицето бе злобно. Устата, набръчкана от възрастта и изкривена в грозна усмивка, изпълнените с презрение очи лъщяха слабо, гледайки през прозореца на кръчмата. Навън студен есенен вятър гонеше с рев листата по открития площад между двуетажния супермаркет и огледалния небостъргач. Те се пръскаха по тротоара в лудешки танц, следвани по петите от озъбения призрак на вятъра, преди да се загубят някъде в тъмнината.

На няколко преки оттам камбаните на катедралата удариха полунощ, отброявайки последните секунди от празника на Вси светии. Подгонени от часовника призраци, джуджета, светци, грешници, черни магьосници и богове на подземния свят в този миг се втурваха през подлуденото от луната небе и птици с огнени очи търсеха обезумели подслон в голите като скелет клони на дърветата. Отекна и последният удар. Площадът утихна. Градът бе вече повит в одеялото на спокойствието. Дяволиите бяха свършили. Вси светии бе отминал.