Уилям Дийл - Машината на Шарки

Но не съвсем.

Музите на злото продължаваха играта си, сътворявайки последния си чудовищен трик.

Вратата на кръчмата, наречена „Калибашът на Кери“, се отвори и мъж в прокъсано кожено яке излезе навън в мразовитата нощ, отнасяйки за момент със себе си шума на веселието: смеха, музиката и звъна на леда в чашите. Вратата тихо се затвори и запуши устата на кръчмата. Мъжът бе силен на вид с побеляла коса и празен поглед. Той стоеше с отпуснати рамене и се взираше през площада към двадесететажната сграда, където мигащи светлини препускаха по огледалната й фасада. Постройката бе изумителна; етаж след етаж огледалните прозорци отразяваха цялата околност. Мъжът се извърна и впи поглед в някой от ниските етажи на сградата, осветен от слаба лампа вътре.

Той бе проследил жената до там. Някъде в тази сграда се намираше човекът, когото бе ненавиждал в продължение на трийсет години. Докато гледаше натам, в храстите зад него нещо изшумоля. Някаква фигура се плъзна бързо и тихо край стената, но мъжът с коженото яке не чу нищо. Шумът се изгуби във вятъра около него. Бе като хипнотизиран от извисилата се сграда, от калейдоскопа светлини, отразени по лицето й, от асансьорите с форма на куршум, които се стрелкаха нагоре-надолу по външната стена. Мъж и жена излязоха от кръчмата прегърнати и се насочиха към паркинга.

Фигурата на скрития мъж замръзна на мястото си до стената. Кучият му син, помисли си той, твърде открито е и прекалено опасно. Не е изпипано и подготвено като в Хонконг. Но трябва да стане. Сега.

Двойката изчезна в паркинга. Скритата фигура се придвижи право към гърба на мъжа в коженото яке. Докато го доближаваше, вдигна лявата си ръка. Държеше пистолет с навит на цевта грозен черен цилиндър на заглушител. Оръжието бе само на няколко сантиметра от тила на мъжа с якето.

— Коригън.

Мъжът с коженото яке се завъртя на пети и вторачи поглед точно в дулото на пистолета, доближен вече на по-малко от педя от очите му. Лицето му придоби някакво странно изражение — изкривена усмивка на прозрение и облекчение.

Той видя оръжието само миг преди върхът му да блесне и преди да чуе късия и любопитен звук, в който заглушителят превърна изстрела, миг преди да почувства огнената болка, разкъсваща главата му.

Пръстите му се вцепениха. После дланите. Устата му се изпълни със злъчни сокове. Свличаше на земята, без сам да го разбира. От отсрещната сграда върху него се изляха лъчи светлина, окъпаха го като древни звезди. После отслабнаха и изчезнаха. Той чу писък, сподавен и изтерзан вик, сякаш изстискан от агонизиращо гърло. После всичко утихна и притъмня, освен рева на безмилостния вятър по празния площад.

Последната мисъл на мъжа с коженото яке бе, че писъкът, който чу, бе всъщност неговият собствен вик.

В 17:25 Шарки зави с раздрънкания си фолксваген в тясната уличка зад автогарата на две пресечки над Пийчтрий. Бе подранил с пет минути.

Студеният декемврийски вятър помиташе прахоляка по улицата и лепеше боклуците по стените на сградите. Температурата бе паднала с шест градуса от залез-слънце. Парното в колата на Шарки не работеше, а един от прозорците не се затваряше докрай. Започна да духа в шепите си.

В 17:30 излезе от колата и се облегна на вратата, потропвайки с крака. Закопча и горното копче на дебелото си вълнено яке. Разнасяният от вятъра прах го удари в очите и устата и се полепи по брадата му.

— Мамка му — промърмори той и се наведе напред, за да изтърси прахоляка от гъстата растителност по лицето си. Шарки бе нервен. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и опипа кафявия плик, напъхан зад колана на дънките му.

От Мери Асото нямаше и следа.

Очите му продължаваха да играят във всички посоки. Ако Асото му погаждаше номер, моментът бе идеален. Бърз изстрел в главата, както си стоеше там като неподвижна мишена, и Асото щеше да забогатее с шестстотин долара. Което не оставяше на Шарки особено голям избор.

Вдясно от него, някъде в тъмнината до сградата, от срещуположната страна на уличката, Шарки усети, че нещо се раздвижи. После дочу и ниския, дебел кикот.

— Какво става, драги, студеничко ли ти е?

Кучият му син.

— Асо? — подвикна Шарки.

— Че кой друг чакаш, миличък? Носиш ли цената?

— А да не мислиш, че ще стоя тук да ми мръзне задникът? Да влезем в колата и да свършваме, изстинах на този проклет вятър.

— На мен пък ми харесва на чист въздух. Пък и ти, човече, ако вземеш да опиташ от това съкровище, дето съм ти донесъл, и пет пари няма да даваш за студа.