Уилям Дийл - Машината на Шарки

Старицата, на около половин метър от него, продължаваше да стиска найлоновата си торба, втренчила поглед пред себе си.

Мери изглеждаше изненадан. Потрепери, докато кръвта се стичаше от лицето му. После започна да се изправя и да надига пак пистолета си.

Шарки се прицели няколко сантиметра по-надолу и даде два изстрела. Автоматичният пистолет подскочи в ръцете му. Нови две дупки се появиха на гърдите на Мери, раздалечени на по-малко от два пръста една от друга. Той изстена, обърна се настрани и падна на колене на долното стъпало, събрал ръце между коленете си, с опряно на вратата чело. Шарки прекрачи шофьора, който се бе свил на пода със запушени с длани уши, и натисна най-долния червен бутон. Задната врата се отвори и Мери падна на земята с главата напред.

Шарки отвори и предната врата и изскочи навън.

Две униформени ченгета го чакаха на по-малко от три метра от автобуса, облакътени на предния капак на един шевролет, с насочени към Шарки пистолети.

— Стой на място!

Шарки вдигна високо полицейската си значка и тръгна към задната част на автобуса.

— Шарки, Централен отдел за наркотици — извика той. — Извикайте линейка.

— Казах, стой на място — провикна се отново ченгето.

Шарки хвърли портфейла си към него. Той отскочи от капака на шевролета и се отвори на значката му.

— Казах, извикайте линейка — викна Шарки, без да спира. Стигна до замрялата фигура на Мери, проснат с лице към земята и застана над него с пистолет, насочен към тила му. Ритна малкия 25-и калибър надалеч от тялото, после пъхна крак под трупа и го обърна.

Наркотърговецът гледаше право нагоре в тъмното небе. От устата му се стичаше кръв. Очите му бяха облещени. Шарки пъхна пистолета в колана си, наведе се и притисна два пръста в гърлото на Мери. Нищо.

Едното от двете ченгета крещеше нещо в радиостанцията си. Другият полицай дойде до Шарки и му подаде портфейла.

— Какво, по дяволите, стана тук?

— Току-що отписах един наркотърговец. По-добре твоят колега да извика и нашия отдел.

Отвсякъде започнаха да надничат хора. От задръстеното движение се надуваха клаксони. В автобуса пътниците се трупаха по прозорците, притиснали лица към студените стъкла. Възрастната жена внезапно отвори уста и нададе писък, после още един и още един, натоварвайки до краен предел дробовете си. Отнякъде блесна фотографска светкавица, заслепявайки Шарки.

— Какво, по дяволите, бе това? — извика той.

— Някой ни направи снимка.

— Никакви снимки, по дяволите. Никакви снимки, чувате ли? — излая Шарки.

— Късно е — каза ченгето до него.

Още шум, още хаос. Наблизо писна сирена.

Шарки се облегна на автобуса. Внезапно се почувства уморен, отвратен, изпразнен, дори започна да му се повдига.

— По дяволите — промълви той.

Наведе се над Мери Асото и заопипва хастара на палтото му. Усети торбичките, после намери и ципа и го отвори. Вътре, в малки джобчета, пришити към хастара, се виждаха петнайсет пликчета с по един грам кокаин.

Пристигна в управлението в 9:45, петнайсет минути преди насрочената среща. Секретарката на Джаспърс, Хелън Хил, компетентен полицай с осем години стаж зад бюрото, имаше каменно лице и вечно кисел нрав. В управлението бе известна под не особено милото жената дракон.

— Седнете — отряза тя, като посочи един твърд дъбов стол без дръжки за ръцете. После изгледа невзрачното му облекло за момент и след миг просто забрави за него.

Чакалнята бе обзаведена спартански. За четене нямаше нищо, по стените не бе окачена дори и една картина. Жената дракон стана, наля си чаша кафе от термоса на масата до вратата и пак седна на бюрото. Не предложи на Шарки нито кафе, нито вода, дори не отправи и дума към него. Накрая той стана и сам си наля чаша кафе.

— Не се ли пита в такъв случай? — изръмжа жената дракон.

— Може ли да си налея малко кафе? — отвърна Шарки с усмивка. Той поръси кафето си с половин торбичка захар, разбърка го с пръст, който облиза и пак седна на стола си. За жената дракон той вече не съществуваше. Нарочно сръбна шумно от кафето си и впи очи в нея. Никакво внимание. Минутите бавно се занизаха. Петнайсет минути изглеждаха поне час. Точно в десет часа телефонът на бюрото й звънна.

— Да, сър? Да, тук е. Да, сър. — Тя затвори телефона. — Можете да влезете — каза тя, без да вдига поглед към него.

Той тръсна полупразната чаша по средата на бюрото й.

— Благодаря, че така ведро започнахте деня ми — каза той. Тя го изгледа свирепо, докато той чукаше на вратата.