Уилям Дийл - Машината на Шарки

Лицето на Шарки започна да почервенява.

— Той е кретен…

Джаспър отново го прекъсна:

— Вие глух ли сте?

— Моля?

— Глух. Попитах дали не сте глух. Казах, че Тъли не ме интересува. Тъли е постъпил погрешно. Интересува ме това, което е станало след Тъли. Забравяте всичко. Изпадате в паника, забравяте за всички правила в работата. Нарушавате всяка възможна наредба тук. Про-це-ду-ра, ред, къде ти? А редът трябва да се спазва винаги. — Джаспърс се облегна назад в стола си и впери поглед в Шарки, който изведнъж се почувства като прогимназист, извикан при директора. Бе унизително, а Шарки не бе готов да търпи унижения.

— Вижте, ще мога ли изобщо и аз да кажа нещо? Ще мога ли да ви разкажа какво стана?

— Не ставайте нахален — отсече Джаспър.

— Нахален! По дяволите — Шарки стана и отиде до бюрото. Лицето на Джаспър бе алено от гняв. — Чуйте ме сега, капитане. Три месеца изгубих, докато завъртя тази машина. Три месеца бях под прикритие и три месеца целувах задника на това нещастно копеле, докато го накарам да ми продаде дрога.

— Шарки! — изрева Джаспър.

— Не, първо ще довърша. Това не бе просто една обикновена покупка, и вие го знаете. Крийч бе започнал да ме води нагоре, до своя снабдител, където щяхме да ринем кокаина с лопати. Десетки килограми! Той не можеше да се справи с такава голяма заявка, трябваше да се обърне по-нагоре, към снабдителя си. И точно по неговите следи бях тръгнал. Свръзката на Асото. Нямаше как. Не можех да уведомя никой. Едно изтичане на информация и…

— Как се осмелявате? — Джаспърс бе вече побеснял. — Какво, за Бога, ви стана? Престрелка в претъпкан с хора автобус.

Господи, това ли било най-важното? Автобусът? Шарки понечи да обясни как точно се бе случило. Че бе поел риска, след като бе видял, че всички зад Мери Асото са залегнали, че е използвал куршуми с меко покритие. Че не е било някакво безотговорно решение, взето на момента; просто е нямал друг избор. Но не каза нищо. Какво щеше да помогне, след като Прилепа го е грижа само за автобуса!

— Пресата е съкрушителна — казваше Прилепа.

— Пресата ли? Боже мой, какво друго можех да сторя, да го целуна по задника и да му помахам за довиждане ли?

— Заслужавате да ви смажа. И то само поради липса на чинопочитание. Заслужавате да ви върна с едно „шест на шест“ там, където ви е мястото, в синьо-бялата лимузина на улицата. Никога няма да се научите, никога. Никакво уважение, към никого.

— Капитане, вижте, всичко стана прекалено бързо. Изведнъж се озовахме в автобуса, пълен с хора, тръгнали да пазаруват за Коледа, а той бе тотално превъртял, заплашваше, че ще убива деца. Попадна ми чисто на мушката и стрелях. Какво повече да направя?

— Стреляли сте три пъти, струва ми се.

— Добре, три пъти го ударих. Не исках да рискувам, че ще намери сили да дръпне спусъка и да изпрати по дяволите някоя старица, тръгнала за вкъщи. Или някое хлапе. Елиминирах го. Как иначе би могло да се действа?

Джаспърс барабанеше с пръсти по бюрото. Изгледа гневно Шарки. Господи, колко презираше тези младоци. Тръгнали на лов за вестникарски заглавия.

— Не искам повече заглавия във вестниците — каза той.

— Това било значи, така ли? На лов за заглавия по вестниците? Всеки е готов да се напикае от страх заради вестниците.

— Вашата недисциплинираност надхвърли всякакви граници, Шарки.

— Капитане, аз търся само малко справедливост. Не повече от тази, която даваме на пияниците под мостовете, това е.

— Ще ви дам да разберете, а вие го наричайте както си искате. В момента вие сте полезен за отдел „Наркотици“ толкова, колкото парализиран център за футболния си отбор.

— Няма… — Шарки започна да казва нещо, но спря. Вгледа се в студените очи. Нещо започна да го сърби по петата. Опита се да разтрие крака си в килима. Сърбежът ставаше нетърпим. Той се опита да не му обръща внимание, но вместо това очите му започнаха да се насълзяват. Господи, помисли си той, този кучи син ще си помисли, че ме е разплакал. Шарки седна на стола, свали ципа на обувката си, измъкна крака си от нея и трескаво зачеса стъпалото си. Големият му пръст стърчеше гол през дупка на чорапа.

Джаспър се бе облещил, смаян.

— Какво за Бога… — заекна той.

— Кракът ме засърбя — каза Шарки. — Направо ме подлуди.

Джаспър хвърли вестника в кошчето за боклук. После стана, опря се на бюрото и се наведе напред.

— Сложете си обувката — каза той. — Обуйте се и застанете мирно.

Шарки се обу и се изправи.