Уилям Дийл - Машината на Шарки

Над вратата висеше лампа, окачена на изкусно инкрустирана бронзова змия, която сякаш се извиваше от стената. Други светлини нямаше. Прозорците на къщата към улицата стояха затъмнени от години.

Нищо не помръдваше, сякаш целият дом бе детайл от пейзаж.

Халфърд остана пред къщата няколко минути, след като таксито си тръгна. Изпуши една цигара и се разходи до ъгъла и обратно. Стари страхове го хапеха гузно и шумът на близката улица „Мин“ го приканваше да стои надалеч от притихналата къща. Но нещо друго го привлече зад стената, нещо, което капитан Фрийдмън му бе казал в началото на техните сеанси, един цитат от Спиноза: До момента, в който човек още си представя, че не може да направи нещо, докато е убеден, че не трябва да се опитва да го свърши, дотогава за него ще е невъзможно го стори.

Накрая той тръгна по калдъръмената пътека и удари звънеца.

Вратата отвори почти веднага непозната великолепна китайка, неподвластна на белезите на годините, дребна, но изправена и властна, с побеляла коса, опъната плътно назад, а лицето й бе гладко и нежно като розов цвят. Бе елегантно облечена в официална тога и носеше малка шапчица от ситни, идеално оформени диаманти. Ако бе стресната от изпития на вид Халфърд с потъналите му в черни сенки очи, взиращи се над хлътналите бузи, то нищо не издаваше реакцията й. Тя дълбоко се поклони пред офицера.

— Добре дошли в моя дом — каза тя. — Аз съм мадам Куа. Вие трябва да сте полковник Халфърд. За нас е чест да ни посетите и ви благодарим, че сте така точен.

— След двайсет и четири години в армията, мадам, не знам дали бих могъл да закъснея, дори и ако исках.

— Тук времето спира, полковник. В „Дома на лилавата азалия“ време няма, има само удоволствие.

Тя го въведе в малка стая в южното крило. Светлините бяха слаби и успокояващи, а стаята бе украсена с антични предмети от времето на няколко китайски династии. Всичко бе в злато, тиково дърво и сребро, а меката мебел, в която човек потъваше дълбоко, бе изцяло от лен и сатен. Отнякъде долиташе музика, смътни звуци като от далечен спомен, а във въздуха се долавяше леко ухание на парфюм. Мадам Куа донесе на Халфърд питие, предложи му опиум, който той отказа, и го настани с лице към стената, покрита с алена копринена завеса.

— А сега, полковник — започна тя, — позволете ми да ви представя моите млади дами.

Светлините в стаята още повече отслабнаха и угаснаха. Коприненото перде се разтвори безшумно. Зад него имаше голям прозорец, а зад него — тъмнина. В този момент някаква мъглява светлина изгря зад стъклото и в нея се появи млада жена. Косата й бе сплетена на опашка, която се спускаше по едното й рамо и тя гледаше през прозореца с тънките си бадемови очи, в най-тъмнокафявия цвят, който Халфърд бе виждал някога. Носеше златни чехли, поръбени с бяло и бяла мандаринска тога, цепната почти до кръста й. На лявата й ръка, над бицепса, цифрата 1 бе татуирана в светли цветове. Усмихваше се.

— Това е Лия, нашето момиче номер едно — каза мадам Куа. — Тя е на деветнайсет години и е била обучавана от гейши, преди да дойде при мен. Владее всичките Двайсет и едно изкуства на Китайската брачна нощ и говори английски, френски, португалски, японски и три китайски диалекта; може да рецитира над сто любовни поеми, включително и тези, които са забранени от равините в Израел…

Една след друга — светлината къпеше жените на Дома, всяко посвоему красива, овладяла по едно от древните тайнства на любовта и всяка със своя номер, татуиран на ръката. Опасенията на Халфърд се изпариха. Изпаднал бе в транс. Бавно започваше да усеща как в организма му изплуват забравени усещания, стари нужди. Но той изчакваше специално едно момиче, защото братовчедът на Кам Синг му бе казал на излизане от клуба: „Дочакай номер деветнайсет. Тя няма равна на себе си. Ще разбереш защо.“

И сега Халфърд разбра какво се крие в препоръката, защото светлината разкри пред него една млада жена, чиято прелест буквално зашемети полковника. Бе невисока и нежна, с кожа бяла като мляко, а косата й, черна като въглен, се спускаше надолу чак до кръста. Тя гледаше не към него, като останалите, а в пода и Халфърд на момента се почувства пленен.

— Това е Хет — каза мадам Куа. — Тя е особено скъпа на всички ни. Само осемнайсетгодишна е, но дойде при мен далеч от вътрешността на стария Китай още когато беше на девет. Говори китайски и японски, знае и някои изрази на английски. Наблюдавала е тайните на любовта от всички останали дами и владее до съвършенство древното изкуство на Връвта с дванайсетте възела. Казват, че езикът й е като крилата на пеперуда.