Уилям Дийл - Машината на Шарки

— Имате ли с какво да запишете?

— Не записвам никога нищо, Джордж. Ти само ми дай информацията, аз ще ти я преразкажа дума по дума.

— Нарича се „Домът на лилавата азалия“ и е в новата част на Кау-Луун…

Полковник Халфърд бе заспал на балкона пред стаята си. Продължаваше да се чувства отпаднал след дизентерията. Нервите му бяха обтегнати. Чувстваше се прегорял от изтощение. И макар психическото и физическото му състояние да се подобряваше с всеки изминат ден в горещ следобед като този, отнесен и замаян, той лесно задрямваше.

И както обикновено, сънуваше.

Кошмари с кръв и насилие.

Сънищата му никога не се повтаряха, но всички си приличаха. Несвързани сцени, скачени и преплетени в едно, за да избуят и завършат в някакви безсмислени рими.

Парчета от въображение и фантазия, подскачащи напред-назад през времето.

Бе в Италия. В маслинова горичка. Край дълга заседателна маса под дърветата говореше нещо на събраните там американски и италиански офицери, но думите му излизаха като несвързани звуци, подобно на плоча, просвирвана на тройно по-бързи обороти и тази реч бе прекъсвана от зов на тръба, после от камбанен звън, накрая от пръчки, удрящи по чинели. Всички се разбягаха и той също хукна сляпо през гората край маса войници, проснати мъртви на земята; маслиновите дървета останаха назад, качи се на стръмния хълм и оттам погледна надолу, за да види стотици севернокорейци да се хвърлят към него в разразилата се престрелка и избухващите бомби, но докато мъжете наоколо пищяха и падаха на земята, куршумите минаваха през тялото му и го оставяха невредим; корейците го настигнаха на хълма и продължиха да бягат край него, сякаш бе невидим, а той грабна един автомат и се опита да открие огън, но оръжието се оказа безсилно. Той хукна обратно след корейците, върна се на заседателната маса и сега вече всички там — и американци, и италианци, и севернокорейци — започнаха да го обвиняват и да сочат с пръст труповете на загиналите войници, полюшващи се от клоните на дърветата. Той погледна към тях, разбра, че ги познава, но не можеше да назове имената им и когато се опита да заговори, думите, които излязоха от устата му, бяха чужди за него.

Събуди се плувнал в пот. За момент не можеше да си поеме дъх. Стана от креслото и започна да диша дълбоко, като наблюдаваше сампаните и тесните лодки еднодръвки, кръстосващи лениво пристанището. Под него улицата кипеше със звука на цивилизацията и той започна да се отпуска.

Направи усилие да не обръща внимание на съня си, да се съсредоточи върху други неща.

Замисли се за мъжа, когото бе видял на онзи плаващ ресторант преди два дни и се помъчи да си спомни откъде го познава. Сигурен бе, че се бяха виждали някъде и по-рано. Може би в Хонолулу, когато бе базиран в Пърл. Или през времето, прекарано в Токио, преди да се прехвърли в Корея. Но мозъкът му срещаше само стените, отделящи Халфърд от неговото подсъзнание.

Замисли се за това, което го очакваше довечера. Може би не трябваше да приема поканата. Последният път, в Токио, се бе почувствал засрамен. Младото момиче бе положило толкова много усилия, проявила бе такова разбиране и в крайна сметка го бе успокоила. Но сега не бе уверен дали трябваше да рискува така бързо и да се подложи на нови терзания заради една емоционална нужда, която не можеше да задоволи физически.

На тръгване от Токио за Хонконг, след като прекъсна тримесечната си терапия от два всекидневни сеанса при капитан Фрийдмън, той се чувстваше сякаш някой бе отрязал пъпната му връв, която единствена му даваше живот. Фрийдмън сам бе препоръчал четириседмичния отпуск.

— Смени малко обстановката, опитай някои от нещата, върху които сме работили — бе казал капитанът на скептично настроения Халфърд. — Представи си, че отиваш на лагер, но за първи път сам. Малко страшно, но вълнуващо. Ще се оправиш, Чарли. Най-важното е, не се страхувай да опиташ. Помни какво е казал епископ Чембърлейн още в седемнайсети век: „По-добре да се износваш, отколкото да ръждясваш.“

Не бе минал и час, откакто бе излетял от Токио и старите страхове пак започнаха да гризат отвътре, но, ако не друго, заради доктора, трябваше да опита. Да, довечера щеше да направи опит. Месеци наред Кам бе работил като верен негов сътрудник в Корея и сега не можеше да рискува да обиди човека, който се бе превърнал в негов приятел.

Отиде в банята, наплиска лицето си с вода, наля си един скоч и започна да се облича за вечеря.