Уилям Дийл - Машината на Шарки

— Ще го продадат? — Бърнс бе шокиран. — Да продадат собственото си дете?

— За негово добро ще е. Ще отиде в добро семейство, сигурно британско или американско.

— Господи, какви са тези хора?

— Животът в пристанището е тежък — каза Де Лароза. После добави: — Веднъж почти бях решил сам да купя момченцето.

Бърнс се обърна и леко го изгледа изпод страничния ръб на тъмните си очила. Бърнс никога не гледаше някой право в очите. После върна погледа си към Юнг-Лий.

— Няма нищо, можеш да говориш спокойно. Тя не разбира английски.

— Ти си луд.

— Предполагам, че си прав, донякъде.

— Доста си омекнал и си затлъстял тук…

— Аз съм Виктор, а ти си Хауърд.

— Да. Както и да е, все пак, научил си доста за тези места, а само две години, откакто пристигна.

— А ти изобщо не си се променил — каза Де Лароза.

— Е, като изключим, че леко побелях. Петнайсет години е много време. Не бих те познал. Поне в първия момент. Напълнял, почти плешив. Направил си нещо и тук, около очите.

— Лека хирургическа намеса. Опъват кожата плътно към ушите от двете страни на лицето. И бръчките изчезват. Черепът ми не е подходящ за цялостна пластична операция, но… — той остави изречението си недовършено.

— И акцентът ти си го бива — отбеляза Бърнс. — А какво беше това за купуването на момчето? Да не те е подгонило някакво чувство за вина?

— Не е вина, а самота. И гордост. Аз строя империя, а няма кой да продължи след мен. Добре, Виктор Де Лароза умира, а после?

— Какво после? Какво те е грижа, нали няма да си жив?

— Тук имат една поговорка. Усмивка от дракон носи късмет. Усмихнат ли ти се два дракона, чака те любов. А ако получиш усмивка от три дракона, значи си безсмъртен.

— Брей, че философ си станал тук. И ние си имаме поговорка. Нищо не можеш да отнесеш в гроба.

— Точно така. И аз това исках да ти кажа.

— Тук имаш много време. И драконите, изглежда, са благосклонни към теб.

— Досега само един дракон е бил снизходителен към мен.

Бърнс замълча. Де Лароза извади пура, отряза върха й и я запали с малка златна запалка. Изпусна няколко кълбета дим, докато върхът й затлея равномерно. После рязко се обърна към Бърнс, предлагайки му пура.

— Не пуша. Истинска хаванска ли е?

Де Лароза кимна.

— Доста приятелчета, в бизнеса имам предвид, ще погребат не един милион там, след като този шибан Батиста взе, че духна ей така, без да се спре. Кастро им затваря казината, а сега се чува, че просто щял да им ги вземе, разбираш ли, взема им ги ей така.

— Кастро е една загадка.

— Не го виждам така аз. — Бърнс плю през борда. — Едно крадливо комунистче е той, това е. Трябваше да отидем там и да му подпалим задника с една атомна бомба, това трябваше да направим, ако питаш мен. И да започнем отначало.

Внезапният емоционален изблик на Бърнс стресна Де Лароза. После пак така рязко настроението на американеца се промени и той се разсмя.

— Чувал ли си го този: На бал с маски в Хавана се появява хемороид — нямало маска, бил Кастро с изплезен език! — Бърнс вече се тресеше от смях на мръсния си виц и старицата, заразена от настроението му, се засмя с него. — Виж я само старата вещица — едва успя да каже Бърнс и още по-бурно се закикоти. Де Лароза само изпускаше облаци дим от пурата си. — Както и да е — продължи Бърнс, — парите май сами се лепят по теб, Виктор.

— Можем да започнем пак да се разширяваме — каза големият мъж.

— Как го виждаш да стане?

— Производството на компоненти тук, в Далечния изток, става все по-доходно — Хонконг, Сингапур, Япония. После всичко се сглобява в Щатите. Това има значителни предимства, като стане въпрос за данъци.

— И мислиш да откриваш нещо в Щатите ли?

— За мен успехът е очевиден още отсега. След още година-две това ще видят и мнозина други.

— Е, ти знаеш кога да разчиташ на инстинкта си, Виктор. Това ти го признавам. Петнайсет години и още не си направил нито една грешка. Мислех си, че си се побъркал, да дойдеш тук от Бразилия. Но излезе, че съм грешил. — Той замълча, после добави: — Не ти ли се иска понякога да спреш, да поседнеш, да чуеш как птичките пеят, да пийнеш малко вино?

— Не още. Колкото повече се разрастваш, толкова повече предизвикателства изникват. Може би ще трябва да пуснем акциите на компанията на борсата. Започва да става твърде тежко за сам човек. И уморително.

— Продай всичко тогава.

— Възможно е. Ще сменя средата, ще се пробвам с нещо ново, по-различно. Нещо малко.

— Виж, на мен не ми пука, разбери ме. Искам да кажа, каквото си решиш, това и ще правиш. Това си е твоя работа и с нищо не ме бърка, ама съвсем нищо. А аз, аз си правя каквото винаги съм правил. Но, казах си, за да използваш връзката в Питсбърг, значи трябва да е нещо сериозно. За три дни съм пристигнал тук, старче. Помисли си какво значи това. Трябваше да уредя паспорти, всичко. Двайсет и един часа висях горе по шибаните самолети. Вече не знам даже кой ден сме от излитане и кацане нагоре-надолу през половината свят. Знаеш ли какво ми се случи? Бях на Уейк Айлънд за четири часа, представяш ли си? Излязох, разгледах паметниците. Никога не ми се бе случвало. В Европа — да, но тук? Както и да е, знам само, че като се върна, там ще бъда един ден преди датата, в която съм тръгнал оттук. А ти, само внимавай. Започнеш ли много да се лакомиш, ще станеш като маймунката, нали знаеш — все бъркала с лапа в буркана, вадила по един фъстък, накрая бръкнала, грабнала всичко в пълна шепа и не могла да си извади ръката, но не може и да пусне фъстъците, знаеш как е. Дум-дум — и толкоз.